Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 61

В самия център на това огромно множество, сред вътрешния двор на цитаделата, царствен като нощното небе, огряно от всичките си звезди, седеше крал Силвареста — върху сив камък, сред морето от трева, с оръжия в ръце, наполовина облечен в бойната си броня и гологръд.

Онези, на които все още предстоеше да дадат даровете си, лежаха на ниски нарове и очакваха Ерин Хайд да пристъпи сред тях със своите заклинания и силари.

Сред хората, които вече бяха поднесли даровете си, обикаляше и личният лекар и билкар на крал Силвареста, Бинесман. Беше нисък, със сив халат, ръцете му бяха вечно оцапани с пръст заради заниманията му. Разговаряше с неизменна усмивка на лицето с новите Посветители, предлагаше тук утеха, там — да вдишат от лечебните му благовония.

Уменията на Бинесман бяха много нужни. Силата на билките му беше легендарна: неговите смесени отвари от борага, исоп, босилек и още какво ли не, можеха да вдъхнат кураж на един воин преди битката, да му влеят енергия по време на боя и да помогнат в лечението на раните след това.

Но въпреки че той беше толкова необходим на стените, тук нуждата от присъствието му беше много по-настоятелна, защото отдаването на важни дарове често можеше да се окаже гибелно за дарителя. Някой як мъж, отдал силата си на крал Силвареста, можеше след това да рухне толкова отслабнал, че за миг-два сърцето му да спре да тупти. Човек, поднесъл дара си на гъвкавост, човек, който винаги е бил пъргав и подвижен, изведнъж можеше да се сгърчи в спазми, да се вкочани и до такава степен да не може да се отпусне, че да спре да диша.

Сега Бинесман не можеше да отиде на стените. Трябваше да помогне да се опази животът на онези, които поднасяха даровете си. Силвареста можеше да се възползва от даровете само докато дарителят е жив.

Самата Йоме помагаше в приготовленията, а нейната Дни я наблюдаваше безучастно от сенките при кухните. В момента Йоме бе коленичила насред прашния двор над един от наровете, на който лежеше матроната, грижила се за нея от ранното ѝ детство. Матроната, едра жена, казваше се Девин, се потеше обилно от нервност, въпреки че вечерта бе хладна, а високите стени на крепостта хвърляха сянка върху всички.

Бащата на Йоме заговори и гласът му прокънтя през целия двор:

— Девин, сигурна ли си, че можеш да направиш това?

Девин му се усмихна плахо, със сковано от страх лице.

— Всички се сражаваме както можем — прошепна тя и Йоме долови любовта в гласа ѝ, любовта към крал Силвареста.

Главният облекчител Ерин Хайд пристъпи между Девин и краля и огледа грижовно един от силарите. Пръчката приличаше на желязо за дамгосване, изработено от червеникав кръвен метал. Беше с дължина една стъпка, с всечена руна в широкия три и половин сантиметра кръг в единия край. Хайд леко притисна руната в пълната ръка на Девин, под рамото.

След това поде припявайки монотонното си заклинание — думите му наподобяваха по-скоро чуруликане на птица, отколкото човешка реч. Излизаха от устата му толкова бързо, че Йоме едва успяваше да ги чуе. Облекчителите наричаха това „песен на силата“. Съединена с руните, всечени по силара, песента извличаше качеството на Девин.