Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 65

Не, момчето на касапина знаеше какво прави. Бе направено мъдър избор, може би най-добрия избор, който някога ще му е достъпен. Като отдадеше сега дара си на своя крал, можеше да загуби само един ден в такава скъпа служба.

Бинесман промърмори: „Няма време“ и започна да разтрива Девин с лечебна пръст, допираше я до устните ѝ. Жената задиша накъсано, сякаш се бореше за всеки дъх, а Бинесман ѝ помогна, като започна равномерно да притиска гръдния ѝ кош.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Йоме, изплашена, че матроната може да умре, без да е постигнала нищо.

— Да… дръпни се настрана — отвърна Бинесман с тон, рядко изричан пред Владетели на руни. — А, за малко да забравя. Някакъв младеж иска да те види. Горе. Принцът на Мистария.

Йоме погледна към стената на цитаделата. Едно каменно стълбище отвеждаше до южната кула, срещу която бяха издигнати обсадни машини, за да обстрелват града.

Горе, на самия връх на кулата, видя своята Дева на честта, Шемоаз, махаше ѝ настойчиво. Зад нея крачеше наблюдател в черна ливрея.

— Нямам време за такива глупости — каза Йоме.

— Иди при него — заповяда баща ѝ, на петдесет стъпки от нея. Беше използвал своята дарба на Глас, така че все едно говореше в ухото ѝ. Дори тук, насред двора, въпреки шума и въпреки цялата суматоха беше чул прошепнатия от нея отговор. — Знаеш откога чакам да обединя нашите две фамилии.

Значи беше дошъл да ѝ предложи годеж. Йоме беше на подходяща възраст, макар все още да нямаше заслужаващи внимание ухажори. Искаха я синовете на двама дребни владетели, но никой от тях не притежаваше владения, сравними с тези на баща ѝ.

Но дали принц Ордън щеше да ѝ го предложи сега? Сега, когато кралството се намираше под атака? Не, никакво предложение нямаше да ѝ направи, само щеше да проточи извиненията си.

Загуба на скъпо време.

— Много съм заета — каза Йоме. — Има много работа.

Баща ѝ се взря в нея със сивите си, пълни с тъга очи. Колко красив беше.

— Работиш от часове. Трябва да си починеш. Иди, поговори с него. Поне за час.

Тя понечи да възрази, но погледна в очите на баща си и те ѝ казаха: „Поговори с него сега. Нищо от това, което вършиш, няма значение за идващата битка.“

По-малко от час

Един час беше твърде малко време, за да се влюбиш, но един час беше всичкото време, с което разполагаха в този прохладен есенен следобед.

В по-добри времена Йоме сигурно щеше да изпита благодарност дори за толкова краткия промеждутък, в който да може да се срещне насаме със свой ухажор. През миналата зима баща ѝ беше говорил много за Габорн — хвалеше го и изразяваше надеждата си, че тя сама и драговолно ще го приеме.