Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 57

Звярът беше само на петдесет разкрача, когато Габорн пусна стрелата. Тя полетя към целта си, улучи кожената маска и се отплесна.

Мастифът се втурна към него.

Габорн нямаше време да измъкне сабята си.

Мастифът скочи. Габорн видя как челюстите му зейнаха, видя големия срез на челото му, където стрелата беше раздрала кожената маска.

Габорн пришпори коня. Мастифът скочи и профуча покрай гърдите му, шиповете на нашийника му раздраха дрехата на Габорн, пернаха гърдите му и изкараха кръв.

Жребецът изцвили от ужас, с няколко скока се добра до билото и препусна през боровете. Габорн се мъчеше да избегне ниските клони и да се задържи на гърба му.

Конят пропусна надолу по стръмния каменист склон. Габорн най-сетне успя да измъкне сабята — лъкът му беше пометен от клоните.

„Не ми трябва — помъчи се да се успокои Габорн. — Сега съм пред войската на Радж Атън. Трябва само да го надбягам.“

Дърветата започнаха да оредяват и за пръв път от часове той можеше да изпита бързината на коня.

Животното прескочи една камара камъни и Габорн чу ръмжене откъм левия си лакът и изрева:

— Бий! — Жребецът удари с копита — маневра, на която бяха обучени всички ловни коне на баща му. Беше предназначена да разчиства вълци или нападащи глигани.

Бойното куче получи желязна подкова право в муцуната, изквича и вратът му изпращя.

Но над себе си Габорн чу воя и ръмженето на още псета. Погледна нагоре. Зад кучетата трополяха ездачи в тъмни наметала. Един от тях надигна рог към устата си и го наду — викаше още хора.

„Твърде близо, твърде близо съм до войската“ — помисли Габорн.

Радж Атън обаче се придвижваше покрай границата на Дънуд, страх го беше да навлезе под по-старите дървета. И с право.

Предната есен, когато Габорн бе ловувал тук с баща си и крал Силвареста, сто души се бяха обкръжили с лагерни огньове и се хранеха с печени кестени, прясно сърнешко и гъби. И пиеха греяно вино.

Сър Боренсон и капитан Дероу се упражняваха с меча, като всеки от двамата удивляваше тълпата със съвършената си тактика. Боренсон владееше майсторски стила „танцуващи ръце“, размахваше меча или бойната брадва в зашеметяващи фигури и толкова бързо, че човек трудно можеше да разбере кога ще нанесе смъртоносния си удар. Капитан Дероу беше по-разсъдлив боец, избираше своя миг, при което се хвърляше напред с късото копие и можеше да прободе противника си с невероятна точност.

Бащата на Габорн и крал Силвареста в същото време играеха шах, седнали на земята, под светлината на фенер, без да обръщат внимание на забавляващите се „противници“. И изведнъж сред дърветата се разнесе стон. Звукът бе толкова странен и призрачен, че по гърба на Габорн полазиха тръпки, студени като лед.

Боренсон, Дероу и стотината войници моментално замръзнаха по местата си. Някой извика: „Стой! Стой! Никой да не мърда!“, защото всички знаеха, че е гибелно опасно да привлечеш вниманието на горския дух.

Габорн ясно си спомни как Боренсон се беше усмихнал, с онази негова убийствена усмивка с оголени зъби, замръзнал на мястото си, потен, вдигнал очи към склона на тясната клисура.