Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 56

С надеждата че преследвачите му са помислили, че им е избягал, Габорн отново възви към ядрото на нашественическата войска, право към опасността. Все още не беше успял да разбере числеността им и видовете войска.

Когато звездите изведнъж отново засияха, чу отдолу звуците на движещата се през дърветата войска — кършене на клони, тъпчещи в нощта обковани с желязо крака. Конят му спря под билото на един висок рид, в един естествен заслон, от който Габорн можеше да гледа надолу над високата папрат.

В далечината зад него залаяха кучета. Бяха разкрили хитрината му.

Габорн се изправи на седлото и погледна надолу в тъмното. Беше излязъл пред армията. На миля напред успя да види пролом в леса — широка заблатена низина, която зиме сигурно беше замръзнало езеро. Но през лятото водите бяха пресъхнали и беше останала само висока трева.

Точно там, сред тревите, Габорн видя внезапно лумналата светлина — огнетъкачите на Радж Атън излязоха от прикритието на близките борове. Петима души, съвсем голи — само червени пламъци облизваха обезкосмените им кожи, — крачеха храбро през пресъхналото блато. Зад тях и около тях Габорн видя още нещо — някакви странни същества, които подскачаха през тревите като черни сенки, по-черни от тези, които хвърляха боровете. Имаха почти човешка форма, но често приклякаха и тичаха на четири крака.

Маймуни? Беше виждал подобни същества, докарвани на север като екзотична гледка. Радж Атън имаше главанаци гиганти и огнетъкачи, водеше и Непобедимите и бойни кучета. Габорн реши, че е възможно да се дават дарове на маймуни и те да бъдат превръщани във воини.

Но инстинктивно разбираше, че тези същества не приличат на нищо, което е виждал. По-големи бяха от маймуните. Върколаци навярно — същества, за които се споменаваше само в най-древните приказки. Или може би някой нов ужас, пръкнал се на земята. Хиляди от тях заизвираха от недрата на леса, като прилив на черна, подскачаща плът.

Сред тях газеха главанаци гиганти, а отзад яздеха Непобедимите на Радж Атън, в стоманени брони, които бляскаха под звездната светлина.

Далече долу на запад виеха и ръмжаха псета — следваха мириса на кръвта му. Той зърна по пътеката, огряна от ярките звезди, едно от тях — грамаден мастиф с железен нашийник и кожена маска да пази муцуната и очите му. Водачът на глутницата. Трябваше да е жигосан с руни на сила, за да тича по-бързо и по-далече от събратята си, да надушва по-лесно и да крои коварства със свръхестествената хитрост на своя вид.

Габорн не можеше да избяга от глутницата. Не и докато водачът ѝ беше жив.

Измъкна последната стрела от колчана си. Посивелият стар мастиф тичаше по пътеката с невероятна скорост, гърбът и главата му се мяркаха от време на време, когато прескачаше папратта. С дарове на сила и метаболизъм, такива кучета можеха да преодоляват цели мили само за няколко минути.

Габорн загледа внимателно как кучето се приближава — преценяваше къде точно ще изскочи от папратта. Мастифът изхвърча на стотина разкрача под него и изръмжа свирепо. Кожената маска му придаваше мъртвешки вид — приличаше на оголен череп под звездната светлина.