Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 52

Походът на Радж Атън по-скоро приличаше на зверско насилие. Но какво можеше да направи лесът?

Бухалите тази нощ бяха замлъкнали, а на два пъти Габорн беше успял да зърне поели между дърветата гигантски елени, които тръснаха огромните си рога, сякаш се готвеха да побегнат.

Войските напредваха отдясно. Пред техния марш в леса пъплеше някакво усещане, като наелектризирана възбуда, възвестяваща приближаваща буря. Може би лесът щеше да остави клоните на дърветата да падат по хората, чудеше се Габорн, или пък да накара листата на дърветата така да се сгъстят, че да покрият пътя на войската с непрогледна тъмнина; или може би корените щяха да се оплитат в конските копита и да събарят ездачите… макар че Габорн беше слушал за такива неща само в приказките.

Съмняваше се, че гората може да спре хората. Не и при наличието на огнетъкачите, готови да я поразят. Не, лесът трябваше да изтърпи насилието.

Дълги часове Габорн продължи да язди сред дърветата; тежестта в сърцето му се трупаше и унесът от умората замъгляваше ума му. Тази умора беше някак сладка — като причинената от подправено с билки вино, когато си седнал край огъня, или като упойващия сън, причинен от сместа на билкаря, приготвена от листчета мак.

Клепачите му започнаха да натежават. Почти беше задрямал, докато прекосяваше поредния рид, заобикаляйки върха му, след което отново се спусна в долина, където храстите и чепатите клони запречваха всички пътеки.

Ядоса се, извади сабята си и помисли дали да не отвори със сеч пътя си през дърветата, но спря, защото чу пред себе си ругатни — някой сечеше и си отваряше път през същия гъсталак.

Осъзна източника на тази опасност с почти фатално закъснение. В полудрямката си някак беше объркал посоката.

Дърветата. Дали тъкмо те не го бяха довели до опасността?

Габорн спря. Зърна през дърветата патрулите на Радж Атън. Десетина съгледвачи сечаха просека през шубрака. Габорн остана съвсем неподвижен.

Боеше се дори да диша.

Когато те се отдалечиха, вдиша дълбоко. „Няма страшно — искаше да му каже лесът. — Не искам да ти причиня зло.“

Нужна му беше цялата сила на волята само за да остане неподвижен на гърба на коня, да се въздържи да не препусне презглава към гибелта си. На челото му изби пот, ръцете му се разтрепериха, дъхът му се накъса.

„Приятел съм ти — искаше да каже. — Почувствай ме. Изпитай ме.“ Той се опита да отвори ума и сърцето си, да се свърже с леса.

После усети как нишките на мисълта се раздвижиха — бавно, бавно, заопипваха го така, както корен би заопипвал камък. Ясно усети огромната им сила.

Дърветата го обхванаха, проникнаха във всички кътчета на ума му. Спомени и детски страхове започнаха да проблясват пред очите на Габорн — нежелани късчета сънища и младежки фантазии. Всяка негова надежда, всяко деяние и копнеж.

А след това, също така бавно, търсещите пипала започнаха да се отдръпват.