Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 51

Дърветата над него бяха гърчещи се същества с полуоголени крайници, а пожълтелите листи на брезите се полюшваха в нощта като пръсти. Килимът от листа под копитата на коня бе дълбок и мек и той яздеше безшумно.

Скоро след свечеряване чародейните мъгли бяха започнали да се вдигат. Радж Атън вече не се нуждаеше от такива мъгли, за да го скриват, и сега звездите сияеха с неестествена яснота, навярно заради някое заклинание на огнетъкачите на Радж Атън, сбиращо светлината така, че да позволи на войските на Вълчия господар да намират пътя през гората.

Часове наред Габорн беше заобикалял армията на Радж Атън, избягвайки външните ѝ отряди. Беше успял да убие още двама главанаци гиганти и беше свалил със стрела един ездач от седлото му. Но от три часа не беше забелязал никакви врагове.

Яздеше и се чудеше. Дънуд беше стар лес, загадъчно място във всяко отношение. Тук, разбира се, имаше и призраци, и вълшебни езера. Разправяха, че по горното течение на Вий имало омагьосани места, където в дълбоките води плували есетри на по триста години, мъдри колкото най-големият мъдрец.

Но не за тях мислеше сега Габорн. Сега се дивеше на легендарната привързаност на тези лесове към „добро“ и „закон“. Разправяха, че дори Небесните господари избягвали да прелитат с корабите си от облак над тези лесове. Малцина разбойници се осмеляваха да проникнат в тази гори. Имаше, разбира се, някой си Едмон Тилерман, който дошъл в тези гори като разбойник, луд, който взимал дарове на мускул и на ум от мечки, докато самият той не се превърнал в горско същество. Според народните сказания той изоставил грабителството и станал герой — отмъщавал заради бедните селяци, онеправдани от разбойници, и закрилял горските същества.

Имаше и още по-странни истории: старицата отпреди няколко столетия, която била убита и скрита под куп листа в Дънуд, а след това се превърнала в същество от дървета и пръчки, което преследвало убийците си.

Ами гигантските „каменни хора“, които според някои бродели из тези гори? Същества, които понякога стигали до краищата на леса, заставали там и се взирали замислено на юг?

А защо ли древните мътни бяха разцепили тези лесове, създавайки Опасното ждрело, тази огромна сълза в тъканта на земята? И защо бяха издигнали легендарните Седем стоящи камъка на Дънуд, които „крепели“ света?

Имало време — преди столетия, както разправяха — когато тези лесове обичали човека повече, отколкото сега. Време, когато хората можели да минават през Дънуд свободно. Сега под дървесата беше надвиснала застрашителна, тежка тишина, сякаш самата гора се беше разгневила и замисляше как да отмъсти на толкова многото неканени хора. Зноят, причинен от огнетъкачите, тропотът на подкованите с желязо конски копита и пълчищата въоръжени мъже и великани със сигурност щяха да причинят много щети на леса.

Походът на Радж Атън изобщо не можеше да се сравни с лововете, устройвани от крал Силвареста, при които хората искаха позволението на гората, преди да влязат на лов, и ѝ предлагаха в ответен дар да засадят дървета и да оставят купища тор. В своя последен годишен лов хората на Силвареста бяха донесли свои дърва за огрев, помолили бяха за благословия Бинесман, Земния пазител, преди да влязат.