Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 49

Олт замахна, хвърли късия си меч и улучи убиеца в гърба. Ако беше простосмъртен воин, щеше тутакси да рухне. Ако беше надарен с твърде много жизненост, щеше да се обърне и да се разбеснее.

Но от това, което направи убиецът, чак костите на Олт се смразиха.

Той се обърна бавно — беше облечен в черен като нощ кафтан, в черни памучни панталони, черен воал скриваше лицето му. На едното му ухо проблесна златна халка.

И изгледа много замислено Олт, с очи, изпълнени с убийствена решимост. Сърцето на Олт заблъска, умът му не можеше да проумее с колко жизненост трябва да е дарен човек, за да не обърне внимание на забития в гърба му меч.

Десетина войници нахлуха през поломената врата и изпълниха цитаделата на Посветителите. Олт се наведе и взе бойния чук от ръцете на мъртвия страж.

Убиецът се взря в очите на Олт, после вдигна ръце и каза грубо и гърлено:

— Варварино. Както тази вълна от мъже ще залее мен, тъй Непобедимите на моя господар ще пометат вас!

Непобедимите на Радж Атън бяха елитни части — мъже с много жизненост, всеки от които притежаваше поне един дар на метаболизъм. Убиецът направи движение все едно, че ще нападне. Но Олт разбра, че е само уловка. След като беше успял да проникне в цитаделата на Посветителите, щеше да продължи изпълнението на дълга си — да избие колкото може повече Посветители.

Олт скочи и замахна с чука точно докато убиецът се обръщаше към леглата на спящите. Бойният чук го удари по врата.

— Не бъди толкова сигурен — каза Олт.

В цитаделата крал Силвареста усети смъртта на своите Посветители, защото започна да губи магическата си връзка с тях. От усещането му прилоша… все едно студена змия се гърчеше през вътрешностите му. Хора, които го бяха дарили с ум, умираха и Силвареста бе поразен от внезапната пустота, когато безброй кътчета на паметта му се затвориха завинаги.

Никога нямаше да разбере какво точно е загубил — спомени за приятели от детството или обед с близки хора на някоя горска поляна, спомени за важни удари с меча, упражнявани непрестанно с баща му, или целувка на жена.

Усети само, че е ощетен. Врати към безброй кътчета на паметта се затръшнаха завинаги. Паднаха кепенците на прозорци. И в ума му настъпи миг на пълен мрак, остро усещане за непреодолима загуба.

Втурна се надолу по стълбите да защити сам своите Посветители, ако трябва, но залитна и се запрепъва объркан в мрака.

След малко стигна в двора на Посветителите и преброи щетите. Десетима стражи загинали, петима ранени. И петима Посветители изгубени.

Докато оглеждаше труповете на мъятинските убийци, Силвареста прецени, че всеки от тях е притежавал изключителна мощ. Водачът им, този, когото беше убил Олт, имаше над седемдесет руни, жигосани в плътта. С толкова много дарове сигурно трябваше да е капитан сред Непобедимите. Мнозина от останалите притежаваха по двайсет руни или повече, което ги приравняваше на капитан Дероу.

Петима от Посветителите на Силвареста бяха мъртви. Двама благородници, които бяха дарили на Силвареста умовете си, двама, които бяха дарили зрението си на краля, и един, който беше дарил зрение на далекогледеца на краля. Силвареста си помисли, че слепците сигурно са седели край огнището, разправяли са си стари истории и гласовете им са привлекли безумците.