Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 42

„Значи нашите шпиони са сгрешили — даде си сметка Габорн. — Нахлуването на Радж Атън няма да чака до пролетта.“

Стъпките на огнетъкачите водеха на север, покрай брега на река Дуиндъл. Войските на Радж Атън сигурно се придвижваха през горите, за да скрият броя си. Но дълбоко в леса нямаше да влязат, защото това беше Дънуд. Див, вековен и могъщ лес. Малцина посмяваха да навлязат в недрата му. Дори самият Радж Атън едва ли щеше да го стори.

Ако Габорн поемеше по пътя на север, щеше да стигне до Силвареста за половин ден.

Но, разбира се, точно затова убийците наблюдаваха пътя — за да спрат всеки, който се опита да предупреди крал Силвареста. Габорн прецени, че заради породата на коня му, добър и як ловен жребец, може би ще е по-безопасно за него да поеме през горите. Знаеше кои са възможните опасности. Беше навлизал и преди в Дънуд, на лов за огромните черни глигани.

Гигантските глигани в тази гори често достигаха ръста на жребеца му, а с времето се бяха научили да нападат ездачи. Но в тези гори имаше и още по-опасни неща, така поне разправяха — древни, тъмни руини, още пазени с магия, и духовете на загиналите витаеха в тях. Самият Габорн веднъж беше видял такъв дух.

Хората на Радж Атън сигурно яздеха бойни коне — тежки животни, отглеждани за битки в пустинята, но не и за бърза езда сред гори.

Но колкото и бързо да яздеше през гората, щеше да му трябва цял ден, за да стигне до крал Силвареста. Такова пътуване щеше да е тежко.

Впрочем, баща му не беше чак толкова далече на юг. Крал Ордън идваше на север заради есенния лов, какъвто навик имаше, и този път водеше две хиляди войници. След седмица Габорн трябваше официално да предложи годеж на Йоме Силвареста и крал Ордън бе довел за сина си впечатляваща свита.

Ето че сега тази свита щеше да се използва за битка.

Габорн вдигна ръка и бързо подаде боен знак с пръсти. „Оттегляне. Предупреждаваш крал Ордън.“

Боренсон го погледна обезпокоен и отвърна със знак: „Ти къде отиваш?“

„Да предупредя Силвареста.“

„Не! Опасно!“, подаде знак Боренсон. „Да отида аз!“

Габорн поклати глава. Посочи на юг.

Боренсон го изгледа на кръв и отвърна със знак: „На север ще замина аз. Твърде опасно е за теб!“

Но Габорн не можеше да позволи това. Беше решил да поеме най-опасния път към властта, да се опита да бъде от онези владетели, които спечелват сърцата на хората си. А как по-добре щеше да спечели сърцата на хората на Хиърдън, освен ако не им се притече на помощ точно сега?

„Аз трябва да отида“, твърдо заяви със знак Габорн.

Боренсон отново понечи да възрази. Сабята в десницата на Габорн изплющя и съвсем леко перна Боренсон по бузата. Порязването беше плитко, така че войникът можеше да го вземе и за обръсване.

Габорн овладя гнева си и съжали почти моментално за невъздържаното си действие. Все пак Боренсон се вразуми и отказа да спори със своя принц в толкова опасно положение. Споровете бяха отрова. Накараш ли някого да повярва, че е обречен да се провали, той обикновено се проваля. Габорн нямаше да се вслушва в никакви възражения.