Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 40

Гледката наистина беше странна — мъгла, вдигнала се посред ясен слънчев ден, рано следобед. Над нея се издигаха дъбове и купи сено. Изглеждаше някак безцветна и прекалено синкава. Никога не беше виждал подобно нещо.

Габорн спря. Конят изцвили, и той изнервен от гледката. После Габорн навлезе бавно в пушливата синкава стена и задуши.

Долови във въздуха някаква необичайна миризма, нещо много трудно да го определи човек. Габорн притежаваше само два дара на мирис и сега съжали, че няма повече. „Сяра — помисли си. — Може би наблизо има горещи извори и мъглата се вдига от тях.“

Пришпори коня си през полята още на половин миля. Мъглата ставаше все по-гъста и по-гъста, слънцето се превърна в немощно жълтеникаво око, надничащо през синкавите валма. От клоните на самотните дъбове заграчиха врани.

Една миля по-нататък Габорн видя през мъглата очертанията на малка сива къща. Пред нея някаква млада жена с провиснала, жълта като слама коса сечеше дърва. Тя се изправи и погледна към него. Отдалече кожата ѝ му заприлича на грубо платно, чертите ѝ бяха като на скелет, а очите ѝ — жълти и болнави. Явно беше една от сестрите, дали красотата си на Мирима.

Той пришпори коня и извика младата жена.

Тя ахна и вдигна ръка да прикрие лицето си.

Габорн спря до нея и я погледна с жалост.

— Не е нужно да се криеш. Човек, който смалява себе си, за да въздигне друг, заслужава почит. Грозното лице често крие добро сърце.

— Мирима е вътре — промълви смутено момичето и се скри в къщата. Боренсон бързо излезе навън с хваналата го под ръка Мирима.

— Какъв хубав есенен ден — усмихна се Габорн на Боренсон. — Мирише ми на напечени от слънцето и разлюлени от вятъра житни нивя, на есенни листа и на… коварство.

Боренсон зяпна озадачено мъглата.

— Мислех, че се заоблачава — рече той. — Представа нямах… — Нямаше как да е забелязал мъглата през прозорците от животински ципи на къщата. Подуши. Боренсон имаше четири дара на мирис. Обонянието му беше много по-остро от това на Габорн. — Гиганти. Главанаци. — Обърна се към Мирима. — Имате ли много главанаци наоколо?

— Не — изненадана отвърна тя. — Никога не съм виждала.

— Е, аз ги надушвам. Доста са — каза Боренсон.

Погледна Габорн в очите. И двамата разбираха, че става нещо много необичайно. Габорн беше дошъл няколко часа преди уговорения.

— В града са влезли убийци — прошепна Габорн. — От Мъятин. Поне десетима яздят към замъка Силвареста, но по пътя си насам не видях нито един.

— Ще го проуча това — каза Боренсон. — Като нищо някой може да готви капан за баща ти. Свитата му ще мине утре през града.

— Няма ли да е по-безопасно да съм с теб? — попита Габорн.

Боренсон помисли и кимна. Доведе коня си иззад къщата точно когато Дни най-сетне излезе от гъстата мъгла и спря мулето до тях.

— Ще се върнем скоро — каза Габорн на Мирима, после пришпори жребеца си през ливадите зад малката им къщичка. Притесни се, че ще я остави сама с великаните, бродещи наоколо. Но все пак двамата с Боренсон ги чакаше сериозна опасност.