Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 41

Откъм север повя хладен вятър и разнесе мъглата. Двамата поеха натам през зелените треви. Реката се виеше на запад и двамата скоро се озоваха при брега на Дуиндъл и продължиха по тесния черен път покрай купи сено.

Покрай реката неестествената мъгла се сгъсти и се извиси като огромен облак. Притъмня. Стана толкова тъмно, че лястовиците над водите изчезнаха, а наместо тях се появиха няколко прилепа, подгонили насекоми в сивотата. От храсталаците като зелени искри полетяха рояци светулки. Тревата покрай реката беше гъста и тучна, но ниско окосена.

В цялата околност селяните събираха сено. Купите се издигаха покрай реката като грамадни морски скали и всеки път, щом Габорн зърнеше някоя, се чудеше дали ще е някой крачещ към него гигант, или някой от тях не се крие зад сеното.

Сега вече и той надушваше гигантите. Мазната им, немита козина миришеше горчиво, потискаща беше и вонята на пот и на мръсотия. Плесен и лишеи вирееха по дълголетната им плът.

Допреди сто и петдесет години никой в целия Роуфхейвън нито бе чувал, нито виждал гиганти главанаци. След това една зима откъм северните ледове бе дошло едно племе от четиристотин огромни същества, всички покрити с белези от боеве и наплашени. Мнозина от тях бяха с рани.

Главанаците не можеха да говорят добре човешка реч и така и не можаха добре да обяснят що за страховити същества са ги прогонили през ледовете. Но с помощта на няколко жеста и изричани по непривичен начин команди все пак се бяха научили донякъде да работят редом с хората — да търкалят и къртят канари в кариерите или да секат за горяните дървета. Богатите владетели на Индопал скоро започнаха да наемат гиганти главанаци, така че след време повечето от тях се изнесоха на юг.

Но главанаците бяха изключителни в едно занятие — войната.

Габорн и Боренсон стигнаха при една малка ферма на билото на един хълм. Прозорците бяха тъмни. От комина не излизаше дим. На прага лежеше убитият селянин, с изпъната напред ръка. Главата му лежеше в прахта малко пред него все едно че се беше протегнал да я задържи, когато се е изтъркаляла. Във въздуха витаеше тежката, леко кисела миризма на кръв.

Боренсон изруга и продължи напред. Мъглата пред тях стана още по-гъста. И по-тежка.

В зелената трева видяха човешки следи. Тревата под тях беше почерняла и мъртва. Габорн никога не беше виждал такова нещо.

— Огнетъкачи — каза Боренсон. — Силни са… толкова, че се превръщат в огън. Петима са.

Огнетъкачи, разбира се, имаше в Мистария — чародеи, способни да затоплят една стая или да накарат суров пън да лумне в буйни пламъци, но не чак толкова силни, че земята, по която стъпват, да почернее. Чак толкова — не.

Такива същества имаше само в легендите — толкова могъщи магьосници, че можели да изтръгват тайни от човешките души и да извикват страховити твари от долния свят.

Сърцето на Габорн заблъска в гърдите и той погледна Боренсон. На лицето на телохранителя се бе изписала тревога. Толкова силни огнетъкачи никога не беше имало в северните кралства, нито пък толкова много гиганти главанаци. Възможно беше да са дошли единствено от юга. Габорн отново подуши въздуха. Тази мъгла… тази странна мъгла, тънко прикрит дим? Вдигнат от огнетъкачите? Колко ли голяма войска криеше тази мъгла?