Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 172

Най-лошото беше, че преди много векове някой си майстор облекчител на име Товил беше избягал от Роуфхейвън за Инкара и там бе учредил нова школа за проучване на силарите. В Инкара бяха направили удивителни открития, открития, каквито магьосниците не можеха да повторят никъде другаде. В Инкара бяха създали силари, които не оставяха никакъв белег, така че не можеше да се разбере по формата на белега каква е руната на сила. Тези силари прехвърляха таланти и умения от един човек на друг.

През всичките години на шпионаж владетелите на Роуфхейвън, както и на Индопал, така и не бяха успели да дублират откритията на инкарците.

Всеки път, когато някой северен владетел се опиташе да нахлуе на юг, бързо откриваше, че южняците не само се бият с него — те освен това осигуряваха силари за неговите врагове.

Така нито един владетел не беше успял да превземе Инкара, да пресуши богатствата ѝ и да проникне в тайните ѝ.

Джюрийм знаеше, че Радж Атън трябва да действа бързо. Трябваше да изсмуче северните кралства още сега, да ги покори, след което да продължи. Твърде възможно бе в дни, отдавна изгубени в легендата, Дайлан Чука да е получил дарове на воля и талант и те да са неотменима част от онова, от което Радж Атън се нуждаеше преди той самият да може да се превърне в Дара всечовешки.

Джюрийм се гордееше с това, че не може лесно да бъде подведен. Силно подозираше, че Боренсон е съобщил една заплетена басня, основаваща се на известна доза истина, изкривена обилно с лъжи. Но все пак, докато размисляше над посланието, донесено от Боренсон, му беше адски трудно да разбере къде свършва истината и къде започват лъжите.

— Мои съветници, да се поразходим — каза Радж Атън.

Вълчия господар вече рядко търсеше съвети от Джюрийм или от Фейкаалд. Явно господарят беше разтревожен.

Слязоха от градската стена и поеха към конюшните.

— Фейкаалд — попита Вълчия господар най-стария от съветниците си. — Ти какво мислиш… синът на крал Ордън при него ли е?

— Разбира се, че не — изсъска Фейкаалд. — Пратеникът беше много стреснат, много уплашен, когато му споменахте за откупа. Това бяха само лъжи. Една дума вярна не каза.

— Съгласен съм, че синът на Ордън все още не е при него, но макар поведението на пратеника да показваше, че е лъжец, той каза и верни неща.

— Синът му не е при него — съгласи се Джюрийм, превъртайки в ума си всеки нюанс в гласа на пратеника, всяко изражение.

— Добре — каза Радж Атън. — А за Лонгмът?

— Не е възможно да го е завзел — бързо изломоти Фейкаалд.

— Направил го е — каза Радж Атън, без гласът му да издаде тревогата, която трябваше да предизвика този факт. Сърцето на Джюрийм едва не замръзна от тази мисъл.

— О, Най-велика от Светлините — каза Джюрийм, — длъжен съм да ви възразя. Държането на пратеника ясно показваше, че и това е лъжа. Ордън трябва да е глупак да прати такъв окаян лъжец на толкова важна задача!

— Убеди ме не поведението на пратеника — каза Радж Атън. — Призори почувствах едно замайване. Напусна ме благодат. Стотици Посветители са мъртви и техните дарове са изгубени. В това съм сигурен.