Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1222

Пак затича по тунела. Подът под нея се люшна от нов трус и се изви като гърбица пред нея. Ейвран заподскача като заек между щръкналите скални плочи.

Не беше далеч — нагоре по тунела, зад един завой, по моста с гърнета, които разплискваха нажежена бяла кал върху стените, зад ъгъла.

И най-после стигна — помещението бе много по-малко от Цитаделата на Посветителите — не повече от двеста-триста разкрача от единия до другия край. От бълбукащ извор извираше гореща вода и бавно се стичаше по пода. От тавана надвисваха няколко каменни ствола.

Залата бе някак призрачно осветена.

На пода бе издълбана огромна руна, дълга стотина разкрача: Руната на опустошението. Видът й бе зловещ, а това, че бе издълбана в камъка, я правеше още по-злокобна. Имаше много сложна форма. На Ейвран й заприлича на две извити в огромна окръжност змии, които се дебнат да се нагълтат. Изпъкналостите, които стърчаха тук-там, подсилваха чудовищността на гледката. Над руната бавно се виеше в кръг мъгла и я скриваше от погледа.

Самата руна беше от пръст. От издълбания камък на различна височина стърчаха буци и ръбове и образуваха странен барелеф.

Над руната потрепваха червени и сини пламъци и мятаха призрачни отблясъци по стените. Ейвран не виждаше източника на огъня. Пламъците като че ли изскачаха от самата земя и тя видя тлеещите въглени, но пръстта около тях не гореше.

Ейвран се огледа. Габорн й бе казал да разруши Печатите. Но тя виждаше един-единствен печат, Печата на опустошението.

Къде бяха останалите?

Опита се да си представи някакво близко помещение, в което можеше да са скрити. Но в паметта на Майстора на пътя руните се намираха пред нея.

Изведнъж тя се задъха: сред трепкащите пламъчета различи силует. Напрегна очи и можа да различи руна, която не бе издълбана в камъка, а бе образувана от самия огън. Печатът на пъкъла.

А над земната и огнената руни се носеше сивкава мъгла и кръжеше в лениви спирали. Не подухваше никакъв ветрец. Третата руна също беше на мястото си — Печатът на небето, изписан от въздушните струи.

Руните бяха подредени една върху друга.

Първият й импулс бе да разруши Печата на опустошението.

„Мога да срутя покрива отгоре й“, помисли си Ейвран.

Вдигна тоягата и заизрича заклинание за размекване на камък.

Под сянката

За да отдадеш живота си в името на по-висша цел, първо трябва да се откажеш от дребнавата си себичност.

Чародеят Бинесман

Габорн отстъпваше пред бушуващата Истинска властелинка. При всяка крачка назад Земята го предупреждаваше: „Бягай“, последвано от: „Нападни!“

Това означаваше, че все още не е в състояние да се справи с чудовището. То го превъзхождаше многократно. И той бягаше и ликвидираше Посветителите, които му се изпречваха.

В Карис битката бе в разгара си. В един-единствен миг от него бяха изскубнати десетки Избрани и Габорн изплака от болка.

Мрачни изпарения се усукваха около краката му, а сърцето му сякаш бе вкочанено от лед. Гласът на Истинската властелинка зашепна в съзнанието му: „Ти загуби. Заради собствената ти слабост твоите Избрани ще загинат.“