Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 122

Откъм кралската цитадела се чу вик. Някой отдаваше дарбата си. За да отвлече ума си от това, тя започна да шепне:

— О, татко, колко се радвам, че си тук. Толкова дълго чаках това.

Очите му се присвиха в тъжна усмивка и той въздъхна тежко.

Не знаеше как да му каже, че носи дете в утробата си. Искаше ѝ се да го направи щастлив, да повярва, че всичко в живота ѝ върви добре. Но не искаше да му признае как е унизила честта на принцесата. Надяваше се, че баща ѝ никога няма да разбере истината, че големите илюзии може да му дадат малко покой.

— Татко, аз вече съм омъжена — зашепна тя. — За сержант Дрейс, от дворцовата гвардия. Той беше едва момче, когато ти тръгна. Помниш ли го?

Баща ѝ изви глава настрани — почти в конвулсия.

— Той е добър човек, много мил. Кралят му дари земи тук, близо до града. — Шемоаз си помисли дали не прекалява. Сержантите рядко получаваха земи. — Живеем там с майка му и сестрите му. Ще си имаме дете. Сега то расте в мен.

Истината не можеше да каже, не можеше да каже как бащата е загинал от ръцете на Радж Атън, да му каже как е отишла да призове духа му на мястото, където беше правила любов с него толкова нощи, носейки позор на семейството си и на своята принцеса. Не смееше да му каже как духът на Дрейс бе дошъл при нея същата вечер, една студена сянка, която сега обитаваше в нея.

И все пак същата нощ, когато за първи път усети пърхането на бебето в себе си, това ѝ се беше сторило чудо.

Шемоаз взе ръката на баща си, стегнала се неизменно в юмрук, и полека оправи пръстите му, разтвори ги, след толкова години стиснати безполезно. Баща ѝ стисна ръката ѝ в знак на обич и благодарност, но я стисна твърде силно. С даровете на сила хватката му беше като менгеме.

Отначало Шемоаз се постара да не ѝ обърне внимание. Но стискането ставаше все по-силно и тя прошепна:

— Татко, не толкова силно…

Ръката му се стегна от страх и той понечи да я пусне. Но отдалите дара на гъвкавостта не можеха да се отпускат, не можеха лесно да изпъват мускулите си. Той стегна ръката ѝ още по-болезнено, толкова, че Шемоаз прехапа устна.

— Моля те — проплака тя; чудеше се дали баща ѝ не е разбрал някак, че го е излъгала, дали не се опитва да я накаже.

Иърмън Солет направи извинителна гримаса и се помъчи с всички сили да отпусне, да изпъне мускулите си, да я освободи. В първия миг успя само да я стисне по-здраво; после Шемоаз усети, че хватката му отслабва.

Готвачите все още не бяха донесли редкия бульон за онези, които бяха отдали даровете си на метаболизъм и гъвкавост. Бащата на Шемоаз нямаше да може да хапне нищо по-твърдо. Гладките мускули на стомаха му нямаше да работят както трябва.

— Татко! — изплака Шемоаз. — Толкова дълго чаках! Толкова дълго исках да се върнеш… Иска ми се да можеш да говориш, иска ми се да можеш да разкажеш какво се е случило.

Иърмън Вотания Солет беше пленен при Ейвън, при зимния крайморски дворец на Радж Атън. Беше се изкатерил по бялата кула, където вятърът развяваше прозирни завеси с цвета на лавандула, и се озова в стая, пълна с жасмин и благовонни свещи, където по възглавници спяха много тъмнокоси жени, голи и само с тънки воали, покриващи плътта им. Харемът на Радж Атън.