Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 120

Ако почнеха да го търсят в леса на Дънуд, щяха да намерят миризмата му в изобилие — нали тази сутрин беше яздил през гората.

Но онзи в плетената ризница се взираше примижал към воденицата. Габорн им се падаше срещу вятъра. Не мислеше, че мъжът ще го надуши. Може би просто беше предпазлив.

А може би беше видял торбалана над Габорн, зърнал беше движението му. Съществото беше тъмнокафяво и стоеше пред един сив камък. Габорн зачака съществото да се раздвижи, за да го види съгледвачът долу по-ясно.

През годините, които бе изкарал в Къщата на Разбирането, не си беше правил труда да учи в Стаята на езиците. Освен роуфхейвънски можеше да говори само завален индопалски. Когато се сдобиеше с още няколко дара на ума, за да може да схваща по-бързо такива неща, смяташе да се захване и с езици.

Но понякога в зимните нощи често беше отсядал в някоя кръчма на чаша ейл с не особено прилични приятели. Един от тях, дребен уличен крадец, беше обучил два торбалана да събират монети, които им разменяше срещу храна. Торбаланците можеха да намерят монети къде ли не — изтървани на улицата, откраднати от някой дюкян или взети от очите на мъртъвците в гробниците.

Този приятел му беше казал няколко торбалански думи — много груб език, съставен от пронизителни подсвирквания и ръмжене. Габорн притежаваше достатъчно дарове на Гласа, за да може да ги възпроизведе.

Сега подсвирна.

— Храна. Храна. Аз давам.

Торбаланът горе над него се обърна сепнато.

— Какво? Какво? — изръмжа пазачът торбалан. — Чувам те.

„Чувам те“ често означаваше покана към говорещия да повтори. Обикновено торбаланците намираха съществата от своя вид по призивните им подсвирквания.

— Храна. Аз давам — с приятелски тон изсвири Габорн. Това беше общо взето целият торбалански речник, който владееше.

Откъм горите над воденицата се чуха десетина изсвирвания: „Чувам те. Чувам те“, последвани от фрази, които Габорн не разбираше. Тези торбаланци можеше и да говорят друг диалект, защото много от врясъците и изръмжаванията им бяха непознати. Стори му се, че чу думата „Ела!“, повторена няколко пъти.

После изведнъж половин дузина торбаланци затичаха по каменната настилка около воденицата, излезли от дърветата. Горе се бяха крили повече торбаланци, отколкото Габорн беше предполагал.

Вдигнаха малките си муцуни във въздуха, приближиха към Габорн предпазливо и заръмжаха:

— Какво? Храна?

Габорн се озърна към реката, зачуден каква ли ще е реакцията на съгледвача. Мъжът в плетената ризница вече можеше да ги види ясно — десетина твари, мотаещи се около воденицата. Разумът диктуваше, че ако Габорн е наблизо, торбаланците щяха да са се пръснали.

След миг колебание съгледвачът в ризницата махна с широкия си меч към двата бряга и извика нещо на хората си. Какво точно им заповяда, Габорн не можа да чуе заради грохота на воденичното колело зад гърба му. Но шестимата ловци бързо се запътиха назад по хълма и завиха на юг. Щяха да претърсват из горите, по течението.