Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1215

Забеляза някакво движение на не повече от пет мили и разбра, че към тях като тъмна вълна се спуска огромна маса хали.

Предполагаше, че главният фронт на ордата е най-малко на час разстояние. Но разузнавачите се движеха пред челните редици. Не оставаше никакъв час. Нямаше дори и петнайсет минути.

— По-добре да застанеш на позиция — обърна се той към Мирима, докато дузина могъщи Повелители на руни приближиха до вратата на замъка, за да заемат позиции под защитния вал.

Стисна ръката й, а тя бръкна в джоба на туниката си и извади червено копринено шалче. Беше същото, което Боренсон бе завързал на копието си преди седмица на турнирния бой с Върховния маршал Скалбейрн в замъка Силвареста.

— Ето — каза тя, докато го завързваше на врата му. — Пази ми го.

След това се обърна и изчезна под един мрачен свод, забързана към кулата.

Боренсон не откъсна очи от кулата, докато не зърна раздвижване на прозорчето на третия етаж. Мирима протегна бялата си ръка и я размаха, но той не видя лицето й.

Боренсон така се бе съсредоточил да наблюдава халите-разузнавачи, че бе пропуснал да забележи защитниците, които бяха заели позиции под крепостния вал на Улицата на гирляндите. В калта до вратата бяха забити две факли и на светлината им той позна капитан Темпест от Лонгмът. И той като него бе храбър воин, но не разполагаше с изобилие от дарове. Третият бе Рицарят на справедливостта сър Гринсуор от Туум, който бе приел такова количество дарове на метаболизъм, че преждевременният гроб не му мърдаше. Двама бойци до него носеха златистите туники на Индопал. Представиха се със силен акцент. Единият бе мургав мъжага, казваше се Хамил Оват, деветият син на емира на Тулистан. Другият беше висок черен мъж от Деяз, воин от племето на свирепите тинту, и се казваше Нгуя Кинсага.

Нгуя огледа внимателно Боренсон и притвори очи в знак на уважение, но застана в челото на малката група.

— Преди седмица се бих с хали на тази врата — поясни той. — Те не се страхуват от мъж, който отстъпва пред тях или който брани земята си. Но когато тръгнеш насреща им, умират от страх.

После огледа всеки воин поотделно, сякаш по този начин искаше да узнае всичко за тях. След това вдигна копието си и го размаха заплашително.

— Не изчерпвайте докрай силите си — посъветва Боренсон тези, които разполагаха с голямо количество дарове. — Тук сме петима. Ако някой почувства, че се уморява, нека се оттегли и да остави на друг да нанесе последния удар.

Нгуя кимна одобрително и всички заеха местата си.

Боренсон не виждаше нищо от барбикана. С приближаването на ордата земята се тресеше все по-застрашително. Тътенът непрекъснато се усилваше, а над двора запрелитаха и грий — сигурен знак, че халите са вече тук.

Боренсон усети ударите на сърцето си и по тях заизмерва изтичането на секундите. Прииска му се да се качи на стената и да погледне от нея.

Далекогледците завикаха възбудено:

— Почти стигнаха градските врати, но се колебаят.