Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1211

— Дойдох да защитя сънародниците си — отвърна той. — Може би за последен път.

И без да каже нито дума повече, заоглежда укрепленията: търсеше в каменния градеж слаби места, които само един маг можеше да различи. Купчини камъни, сред които проблясваха оръжия на хали, преграждаха насипа вместо разрушените мостови кули. Боренсон ги бе виждал нарисувани в някаква книга. Наричаха се „таралежи“. Бяха разположени шахматно, за да забавят нападението на халите достатъчно, та да могат стрелците и артилеристите да се прицелят точно от върха на кулите и да превърнат насипа в гробница на хали.

Малко по-нататък, на север и на юг от градските порти, бяха издигнати две нови стражеви кули.

— Катапултите в тези кули са лесна мишена — измърмори под носа си Бинесман. — Халите могат да ги бутнат и с мисъл.

Свъси загрижено чело и замърмори някакво заклинание, без да сподели нито дума нито с Боренсон, нито с маршал Хондлър, нито с някой от останалите.

— Как се озова тук? — запита го Хондлър. — Защо изостави Земния крал?

Бинесман погледна към Върховния маршал и изсумтя:

— От глупост. Поради собствената си глупост. В подземния свят ме раниха и Габорн ме зари с пръст, за да ме спаси. Дълго лежах под Земята и размишлявах, докато оздравея. А над главата ми тътнеше ордата на халите. Когато се събудих, Габорн вече бе твърде далеч, за да мога да го настигна. Тогава предположих, че Земята умишлено е оставила да бъда ранен. Поведох Габорн към подземния свят, защото усещах, че има нужда от мен. Но всички вие сте под моята закрила и знаех, че също се нуждаете от мен. И когато бях достатъчно здрав, се погрижих за някои неотложни неща на изток и пристигнах колкото ми бе възможно по-бързо.

— Благодаря ти — отвърна маршал Хондлър. — Чародей с твоята сила наистина е добре дошъл.

Бинесман се втренчи в стените на замъка. Изразът му стана тревожен и той поклати глава.

— Боя се, че не мога да помогна кой знае с какво. Но ще се опитам.

И скочи от коня, за да влезе в замъка. Но спря и се загледа в Мирима, след което постави ръка на рамото й.

— Твоето време дойде, жено. Враговете на Земята се събират и може би само ти си в състояние да се възправиш срещу тях. Помогни ни.

Стисна насърчително рамото й и се отдалечи.

Мирима остана известно време на мястото си, след което отиде до пълния с вода ров. Извади една стрела от колчана си и я потопи във водата, седна на земята и започна да очертава руни върху водната повърхност, като вадеше стрели една след друга.

Боренсон дълго не откъсна поглед от нея. Не разбираше смисъла на руните, които чертаеше, но не смееше да наруши спокойствието на една чародейка, която върши работата си.

След това тръгна към замъка след Върховния маршал Хондлър, Сарка Каул и чародея Бинесман. Докато крачеше по дигата, усети силна миризма на чесън, от която очите му се насълзиха.

— Какво е това? — попита Боренсон, като погледна надолу.

— Лук и чесън, сварени със сетивни пипала на хали — отвърна маршалът. — Надявам се тази воня да ги притесни по-сериозно, отколкото нас.

На лицето на чародея се появи заканителна усмивка.