Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1194

Шемоаз знаеше, че мускулите й ще станат на буци, но не това бе най-лошото. Отдаването на гъвкавост нанасяше поражения на стомаха. През първите няколко седмици щеше да й е трудно. Отсега нататък щеше да се храни само с бульони и постни супички.

— С радост ще го направя — отвърна Шемоаз.

— Чудесно — каза облекчителят. — Добро момиче.

Отиде до една купчина със силари, взе един и огледа на светлината на свещта руната на върха му. Приличаше на тънко желязо за жигосване. Изглежда, откри нещо нередно, защото взе някакъв инструмент и започна да оформя ръба на руната.

— Съжалявам, че те бавя — извини й се той. — Кървавият метал лесно се деформира и при пренасяне много често се поврежда.

— Разбирам — отвърна Шемоаз.

Тя не откъсваше очи от Бриел. Освен че дишаше едва-едва, тя не показваше почти никакви други признаци на живот. Шемоаз забеляза от окото й да се стича сълза.

„Сигурно е болезнено да си стегнат като в окови — помисли си тя. — Мъчително е да отдадеш дар на гъвкавост.“

Когато приключи, облекчителят я погледна и каза:

— Сега искам да гледаш свещта.

Шемоаз погледна към свещта, след което погледът й се върна към Бриел. Винаги, когато бе наблюдавала отдаване на дарове, Посветителят не отделяше очи от господаря, който получаваше дара.

— Не, не гледай нея — предупреди я облекчителят. — Не откъсвай поглед от свещта. Гледай светлината.

„Разбира се — досети се Шемоаз. — Гледаме към господаря, защото е красив с даровете си на обаяние и така ни е по-лесно да отдадем своя дар. Но ако виждаш пред себе си един клет вектор, това само може да те разстрои.“

Шемоаз загледа свещта. Облекчителят започна да припява с плътен глас. Тя не можа да разбере думите. Доколкото знаеше, това бяха само звуци. Действаха й успокоително и усилваха все повече и повече желанието й да отдаде своя дар, като постепенно разгарящ се огън.

Пламъчето на свещта потрепваше и пращеше. Облекчителят обиколи помещението няколко пъти и накрая постави силара върху ръката на Шемоаз.

Докосването разтърси цялото й тяло. Много пъти бе чувала за „целувката на силара“. Затова си представяше, че първото докосване на метала ще е някак нежно и чувствено. Но изобщо не приличаше на целувка. Вместо това изпита усещане, че в кожата й се забива пиявица и засмуква цялата й жизненост.

Щом се допря до кожата й, започна да се нагорещява, а мускулите й започнаха да се съсухрят. Десният й бицепс се сгърчи толкова силно, че от болка тя спря да диша.

Отдаваше се, като полагаше усилия да мисли за Габорн, който се нуждаеше от помощта й. Пламъкът на свещта потрепваше като змийски език и тя не отделяше поглед от него, без да обръща внимание на настойчивото припяване на облекчителя. До слуха й достигна кукуригането на петлите отвън — изпращаха залязващото слънце.

Болката се простря надолу към лакътя и нагоре към рамото. Капки пот оросиха челото й и потекоха по носа й. Силарът сякаш се превърна в огнен пламък, който изгори ръката й и замириса на опърлена коса и изгоряла плът.