Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1192

— Тръгвай с мен — подкани го Турауш. — Отдай се на нашия господар и ще те нахраним до насита — и теб, и малките. В замъка ще можеш да се грижиш за тях. И ще имат всички удобства.

Балимар се огледа безпомощно.

— Какво да дам, за да мога да се грижа за децата? Слуха си?

— Тогава няма да чуваш виковете им през нощта — подсети го деликатно Турауш. — Мисля, че е най-добре да дадеш издръжливост. Така ще можеш да се грижиш за тях.

— А кракът ми? Никога няма да оздравее.

Турауш само се усмихна снизходително, сякаш бе излишно да спори с него. „Глупчо такъв — сякаш казваше усмивката му, — намерил за какво да се тревожи.“ И след малко добави:

— Най-добрите лекари от цял Индопал са удостоили с присъствието си двореца в Гуза. В продължение на хиляда години лордовете на земите ни идват да дишат въздуха от високите му кули и да се къпят в целебните му извори. Ще покрием с билки и балсами раната ти. След една-две седмици мускулите ти ще заздравеят и болката ще престане.

Долната устна на Балимар потрепваше и момчето бе навело чело, като вол пред кланица, който не иска да пристъпи, подушил кръвта на побратимите си.

„Не е толкова глупав, колкото изглежда — помисли си Турауш. — Дари ли издръжливостта си, кракът му никога няма да оздравее и той го знае отлично.“

Облекчитеялят се пресегна и хвана ръката на Балимар.

— Ела. Нямаме време. Братчето и сестричето ти имат нужда от теб, а и закуската те очаква…

Отдаването

Всеки от големите дарове — мускули, ум, издръжливост и гъвкавост — може да бъде прехвърлен единствено с цената на сериозна опасност за дарителя. Много често смъртта настъпва мигновено. Ако например един мъж отдаде твърде много мускули, сърцето му може да спре от безсилие, или човек, който отдава ум, просто може да забрави как се диша. Докато при издръжливост и гъвкавост смъртта може да настъпи и по-късно…

Из писмо на главния облекчител Беру Шан до Радж Атън

Шемоаз полагаше усилия да изчака търпеливо, за да отдаде своя дар. Докато чакаше на опашката, установи, че в замъка са пристигнали облекчителите от цял Хиърдън заедно с помощниците си. Шестнайсетима от тях работеха близо до върха. Не бяха спирали вече почти два дни — полагаха върховни усилия да свършат огромната си работа, без да хапнат или да починат дори за миг.

Гласовете им бяха дрезгави от умора.

— Сигурна ли си, че се осмеляваш да го направиш? — попита я шепнешком Диърборн зад гърба й. — Ако дариш гъвкавост, не рискуваш ли детето си?

— Рискът е малък — отвърна Шемоаз. — А и не е ли сигурно, че ще загинем, ако не се изправим срещу враговете си?

— Отстъпи мястото си на някой друг — помоли я Диърборн.

— Не мога — прошепна Шемоаз. — Йоме бе най-добрата ми приятелка, а за краткото време, през което познавам Габорн, му се възхищавам така, както не съм се възхищавала на друг мъж. Облекчителите не могат да прехвърлят дара ти, ако не изпитваш обич и преданост. Колко души от всички, които са тук, наистина познават Земния крал?