Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1193

— Никога не съм го виждал — призна Диърборн, — но знам срещу какво воюва и съм готов да дам всичко, което мога.

— Значи даваш дар заради принципа, докато аз давам моя заради човека. Мислиш ли, че е едно и също?

— Би могло да бъде — отвърна Диърборн, — ако достатъчно уважаваш принципите си.

Над тях се чу вик. Шемоаз погледна нагоре, предварително сигурна какво ще види. Един от дарителите на мускули лежеше на моравата, а няколко лечители набързо го покриха с бял чаршаф и го изтеглиха настрана, за да не би смъртта му да разколебае останалите, дошли да дадат дарове.

Шемоаз използва момента, за да се промъкне към предната част на тълпата, изпреварвайки другите Посветители. Започваше да притъмнява и скоро щеше да се спусне пълен мрак. Габорн беше предупредил, че нападението ще започне около залез слънце.

Надяваше се да успее да даде своя дар навреме.

— Пуснете ме да мина. — Тя се промъкна напред и бутна с лакът някакъв пълен мъж.

В същия момент един облекчител с грубовато лице се спусна по хълма.

— Следващият?

Шемоаз не го познаваше. Ако беше Ерин Хайд, старият главен облекчител на крал Силвареста, или някой от помощниците му, щеше да си остане в тълпата. Ерин Хайд знаеше, че е бременна, и щеше да откаже да вземе дар от нея.

— Аз съм — подвикна Шемоаз.

И се измъкна от тълпата в момента, в който облекчителят застана отпред.

— Много си нетърпелива! — изръмжа той. — Какво желаеш да дариш?

— Гъвкавост — отвърна Шемоаз. — Предлагам гъвкавостта си.

Той я хвана за лакътя и каза:

— Благодаря. Малко са тези, които се отказват от гъвкавостта си. Бих те последвал, ако имах възможност.

— Ти си вършиш своята работа — отвърна Шемоаз, — а аз своята.

Той я поведе към една палатка край налягали на купчини по земята Посветители, сякаш ранени на бойното поле след някоя страховита битка. Чуваха се стенания, сякаш вятърът свистеше през скални цепнатини, а наоколо щурците подхващаха вечерното си цвъртене. Над полето се носеше миризма на печени сладкиши.

— Кажи ми — попита я облекчителят, — дали случайно познаваш Земния крал?

И открехна завесата на червената шатра.

— Познавам го и го обичам — отвърна Шемоаз.

Отлично знаеше какво иска да чуе от нея.

— Чудесно — изръмжа облекчителят. — Чудесно. Мисли за любовта си към него, докато отдаваш своя дар. Само за нея. Ще се справиш ли?

Тя пристъпи в шатрата. В центъра на тясното пространство мъждукаше като звездичка една-единствена свещ. На една възглавница лежеше свита на кълбо млада жена. Мускулите й се бяха изпънали до скъсване и не можеше да помръдне. Бе свила пръстите си в юмруци и върху лицето й се четеше болка. Клепачите й бяха стиснати плътно. При всяко вдишване и издишване от гърлото й излизаше свистене.

Облекчителят спря и остави Шемоаз да огледа за момент жената.

— Това е Бриел. Преди да отдаде гъвкавостта си на нашия крал, беше танцьорка в една странноприемница в замъка Гроувърман. Тя му служи като вектор. Дарявайки й своята гъвкавост, ти я прехвърляш на твоя крал.

— Разбирам — промълви Шемоаз.

— Ето така ще изглеждаш след няколко минути, ако не се откажеш — предупреди я той. — Осмеляваш ли се да продължиш?