Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1161

Боренсон се огледа притеснено, очаквайки всеки момент в стаята да нахлуят инкарски воини. Мирима се втурна навън и огледа тъмния коридор. После попита шепнешком:

— Къде е принц Веразет?

— Не знам — отвърна Боренсон. — Не съм го виждал от часове.

Тя изръмжа от гняв и се върна при Боренсон.

— Трябва да се махнем оттук! — повтори Мирима. — Ако инкарците открият, че сме узнали формата на руната на волята, с нас е свършено.

— Знаеш ли поне как да излезем? — попита той. — Това място е лабиринт.

Мирима се вцепени. Нямаше никаква представа как да се измъкнат от града, а още по-малко от страната.

Някой се прокашля в мрака, след което заговори с лек инкарски акцент:

— Може би аз мога да помогна.

Боренсон се обърна, готов да скочи. В сянката до стената седеше мъж в тъмна мантия. Беше седял толкова кротко, че и двамата не го бяха забелязали в мрака. Той отметна огромната си качулка и разкри бялото си като мляко лице, върху което блещукаха червените му от липсата на пигмент очи.

Миг преди да го нападне, Боренсон осъзна, че мъжът е Дни.

„Не, не просто Дни, а Дните на крал Криометес“, досети се той.

— А защо ще ни помогнеш? — попита го Боренсон.

От незапомнени времена Дните спазваха политчески неутралитет и не вземаха страна в никакъв спор.

— Защото съдбата на света виси над бездната — отвърна Дните. — Вече два дни спорим дали да се намесим. Аз взех своето решение и Съветът също взе своето. Те няма да се намесят.

Сякаш за да обяви решението си, той се изправи и свали кафявата си мантия. Беше висок мъж с широки, мощни гърди. Под мантията носеше обикновена бяла туника и инкарски нагръдник. На хълбока му висеше дълъг инкарски кортик в калъф.

— Дошло е времето всеки, който е достоен да се нарече мъж, да се отправи, за да воюва в Карис.

— В Карис ли? — попита Мирима.

— Земния крал се обърна към всеки, който може да носи оръжие, да се отправи към Карис, за да се сражава с халите — продължи Дните. — Ако сме достойни да го направим, трябва да стигнем до залез-слънце. Мога да ви изведа от Инкара, но на моя народ е забранено да влиза в Мистария. Когато пресечем границата, животът ми е във вашите ръце.

— Да се сражаваме с халите? — попита отново Мирима. — Последния път видях ордата да отстъпва пред Габорн.

— Не — каза инкарецът, — не тази орда, а нова орда. Халите напредват към Карис като черен прилив, много по-голям от предишния.

При тези думи Боренсон потръпна.

— Габорн ще участва ли в сражението? — попита той. Надяваше се да му съобщи за откритията си в Инкара.

— За последен път е бил видян преди два дни да влиза в подземния свят, за да воюва с една легенда — злата магесница, предводителката на халите, Истинската властелинка — отвърна инкарецът.

Той отиде при камината и бръкна в някакви сложени до нея чанти. Измъкна величествен шлем, взе дълъг прав инкарски меч от лавицата над камината и го препаса.