Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1159

„Мога да погледна — каза си Боренсон. — И да видя формата на руната на волята.“

Но му липсваше желание да го направи. От векове мъжете на Роуфхейвън се опитваха да научат тази тайна. Сега обаче Боренсон не си направи труда дори да погледне. Някакъв тлъст черен паяк пълзеше по каменния таван. Боренсон го наблюдаваше, без да мигне. Очите му бяха без капка влага и го сърбяха и всеки път, когато болката ставаше прекалено силна, той се насилваше да примигне. Правеше го само и единствено заради мъчителката си.

Мъчителката му бе една стара жена. От дълго време се бе надвесила над него с бамбукова пръчица в ръка и от момента, в който бе отдал своя дар, му се караше.

— Диша заради мен или удари — викаше тя.

И щом той преставаше да диша, го шляпваше с пръчката по пищялите, причинявайки му мъчителна болка, което го принуждаваше да издиша. Така го учеше да диша.

Ако го оставеха сам, просто щеше да престане да диша и да се задуши. Беше му все едно диша ли, или не.

— Мига заради мен, когато очи станат сухи — нареди му жената, след като не бе откъсвал поглед от паяка в продължение на цял час.

И го плесна през ръцете, за да му припомни каква силна болка е в състояние да му причини. Така го учеше да примигва, макар да му бе все едно дали очите му ще изсъхнат в очните кухини.

Надвесена над него, тя нареждаше:

— Аз теб не храни. Аз не твой слуга. Когато стане гладен, стане от легло и яде. Разбира? Ако ти не яде, докато нахрани, удари теб. Разбира?

Боренсон разбра, без да даде никакъв знак за това. Трябваше да полага усилия да разговаря, както и да извършва безсмислени жестове. Просто си лежеше, втренчен в тавана.

Жената го удари с пръчката през лицето.

— Ти има език. Ти трябва отговори. Разбира?

— Да — смънка Боренсон.

Беше ядосан и безпомощен. Помисли си, че би могъл да избяга. Вече не беше окован. Облекчителят бе свалил веригите, за да направи татуировката. Но желанието да се измъкне не беше достатъчно силно, за да задвижи краката му.

„Ако избягам, как ще живея?“, запита се Боренсон. Очевидният отговор бе, че е невъзможно. Трябваше да намери кон, което би му отнело часове. Трябваше да се промъкне или да се справи с охраната, което бе непосилен проблем. След това щеше да му се наложи да язди дни наред. И защо? Всичко, от което имаше нужда, бе тук. Храна, подслон, вода. Достатъчно бе само да лежи и другите да му носят необходимото.

Допика му се и топлата урина подмокри панталоните му.

Облекчителят изпухтя отвратено и изръмжа нещо на мъчителката. Тя бе заета в другия край на стаята и се втурна към него.

— Не! — изписка тя на Боренсон. — Ти не животно. Ти не пикае на под или легло. Ти става пикае като човек. Разбира?

И го шибна с бамбуковата пръчка. Боренсон премести лениво ръката си, за да защити слабините си.