Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1147

Ако например човек приемеше голямо количество дарове на метаболизъм и ги задържеше прекалено дълго, често ставаше апатичен и болнав и за няколко седмици умираше. Добавянето на два дара на издръжливост към всеки дар на метаболизъм можеше да облекчи нещата. Но един лорд много рядко можеше да си осигури такова количество силари, поради което човек, приел в момент на нужда голямо количество дарове на метаболизъм, приличаше на ярко проблеснала звезда, миг преди да угасне.

Габорн се запита дали облекчителите могат да го убият със силарите.

Не спираше нито за почивка, нито за сън. С всяка следваща крачка се чувстваше все по-силен.

Във въздействието на даровете съществуваха ограничения. Ако получеше пет дара на ум, човек не можеше да забрави абсолютно нищо. При двайсет дара всеки удар на сърцето, всяко мигване на клепача се запечатваха в паметта му и нямаше никаква полза от приемането на повече дарове.

Същото бе вярно за мускулите. Воин, приел десет дара на мускули, можеше да вдигне кон и Габорн бе виждал много пияни рицари да пробват силите си. Но добавянето на повече дарове не укрепваше костите и така се достигаше практическата граница. Вярно, че би могъл да повдигне кон, но сериозно рискуваше да си строши гръбначния стълб или глезените.

Воин, приел пет дара на издръжливост, също беше на горната граница: вече не му бе потребен сън. Можеше да усети умора, но миг почивка бе точно толкова освежителен, колкото цяла нощ в леглото.

Габорн никога не бе искал да бъде като Радж Атън и да трупа дарове, от които няма особена полза.

И все пак, докато тичаше, усещаше да му прехвърлят още и още дарове. Изпита усещането, че е отвъд всякакви естествени граници. Нямаше никаква представа колко дара има. Сто на мускули? Прескочи без никакво усилие една широка шейсет стъпки пукнатина над зейналата бездна. Хиляда на издръжливост? Не изпитваше никаква умора. Имаше усещането, че от всичките му пори струи енергия и чувство за пълнота.

С всяка следваща крачка, докато облекчителите в Хиърдън му прехвърляха още и още дарове, жизнеността му избуяваше.

Сякаш бе зреещ под слънцето плод, който всеки миг ще се пръсне от сочност. Сякаш само сънуваше това препускане през подземния свят, оставил тялото си далеч зад себе си и полетял на крилете на мисълта си.

„Радж Атън сигурно изпитва същото — мина му през ума. — Мога да тичам даже по облаците.“

Тичаше през пещерата над водата. Видя пред себе си тумбесто кафеникаво създание, някакъв гигантски плужек, да лази по пода на пещерата — хапльо, който смилаше всичко, до което се докоснеше. Подът на тунела бе осеян с дупки — хралупи на раци-слепци и други дребни гадини.

Габорн спря да пийне вода от един топъл вир. Водата не утоли жаждата му. Набра малко сиви гъби, но и те не успяха да заситят свития му на топка от глад празен стомах.

Усети смъртта в мига, в който един от неговите Избрани бе откъснат от него. Клането в Хиърдън беше започнало. Габорн простря своя Земен взор. Усети собствената му смърт да го дебне в мрачните коридори пред него, докато смъртта връхлиташе неговите Избрани в Хиърдън. Въпреки всички предупреждения, които бе изпратил, десетки хиляди щяха да загинат тази нощ.