Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1145

От жезъла изсъска зеленикав гръм, който размаза рака-слепец. Габорн усети зловонието на смъртта и в съзнанието му като камбана прокънтяха думите: „Изгний, дете на човеците“.

Халата-водач усети, че жертвата им не е попаднала в капана, и се втурна с такава огромна скорост и мощ напред, че Габорн замръзна от изумление.

Миг по-късно той се преметна презглава на десетина стъпки назад с надеждата, че в теснината ще им се наложи да го нападнат една по една.

Едрият водач замахна, съскайки яростно заради неуспеха си.

Габорн се метна във въздуха, свил колене, прескочи острите като коси зъби върху долната челюст и се озова в устата му. Стъпи върху грубия му език и усети влажната слуз под краката си, хлъзгава като мокри камъни.

Прониза с копието мекото небце на чудовището и острието проникна в мозъка му. Халата замята с всички сили глава, опитвайки се да го изхвърли.

Габорн се вкопчи в копието, за да се спаси от острите като ками зъби, които щяха да го накълцат на парченца, ако попаднеше между тях.

От тежестта му копието се заклати. Гореща кръв се изля като порой отгоре му. След миг халата се олюля и рухна, стиснала плътно уста. Габорн изтегли копието.

Най-едрата и най-бързата от трите хали бе мъртва, но сетивата му крещяха: „Бягай!“

Устата на мъртвата хала внезапно зейна и една от спътничките й се опита да го разсече с нокът.

Габорн се втурна да се измъкне от устата на мъртвата хала.

Халата-магесница беше само на стъпка разстояние, тъй като държеше с лапи отворена устата на мъртвия си господар. Габорн нанесе удар, преди да се е окопитила — метна копието право в сладкия триъгълник на чудовището.

Халата пусна челюстта на господаря си и залитна назад, като връхлетя върху спътника си. Посегна и се опита да измъкне копието, което беше фатална грешка, защото щом успя да го изтегли, заедно с него бликна струя мозък и кръв и магесницата се запрепъва и се сгромоляса на земята.

Битката с третата хала в общи линии приключи, преди да започне.

След броени минути трите хали лежаха мъртви. Самият Габорн бе получил една-единствена болезнена драскотина.

Докато минаваше през бойното поле, върху което лежаха купчини мъртви отровни червеи, той се изуми — червеите до един бяха измрели. Плътта им бе гноясала. Ракът-слепец, който се хранеше с тях, също бе мъртъв — от устата му бе потекла слуз и гной.

Раната на Габорн започна да се възпалява. Халата-магесница беше отровна. Той усети, че храната в стомаха му започва да се разваля.

Заклинанието му бе познато. Габорн усети присъствието на Земна сила. Осъзна, че е целебно заклинание, като онези, които Бинесман изричаше над ранените. Само че обърнато наопаки.

Задави се, сякаш дробовете му започнаха да гният, и се олюля. По ръцете му на тъмночервени петна се появиха гъбички.

Той пробяга няколкостотин разкрача и инстинктивно прегледа вързопа си. Храната бе плесенясала. Във вързопа нямаше друго, които си заслужаваше да носи, и той го хвърли на земята.

Тича часове наред. Лечебните му сили най-после затвориха раната.

„С кого водя битка? — запита се Габорн. — С какво водя битка?“