Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1146

Преди две седмици в Хиърдън си беше представял, че Радж Атън е неговото възмездие. Но чародеят Бинесман го предупреди, че Радж Атън е само призрак, маска, зад която се крие много по-могъщ враг.

Тогава си помисли, че Бинесман говори за Огъня, опитвайки се да му каже, че една от стихиите воюва с него. А след това Йоме го предупреди, че е била нападната от маг на Въздуха, и той реши, че две от стихиите са се съюзили срещу него.

Но онова, което бе видял току-що, го накара отново да се зачуди. Заклинанията на халите деформираха земните стихии. В Карис от тях раните загнояваха и хората ослепяваха. Те мятаха черни мъгли, които разлагаха човешката плът.

И изстискваха водата от нея. Водата?

Не само Огънят и Въздухът се бяха съюзили срещу него. Дори лечебните и защитните сили бяха разрушени. Самата Земя, на която той служеше, сякаш се бе изправила насреща му.

Земя, Въздух, Огън, Вода.

Същество на име „Гарвана“ се бе опитало да властва над тях много, много отдавна, в легендарните времена.

Какво бе изрекъл Бинесман в неговата градина, когато Земният дух за първи път се яви на Габорн? Че другите стихии ще увеличат могъществото си. Но „Земята ще отслабне“.

Габорн мислеше. Земята се бе оттеглила от него, бе го лишила от възможността да предупреждава своите Избрани за опасностите. Но дали се бе оттеглила заради моментната му слабост, или заради своята слабост?

Продължи да тича. Земните сетива го предупреждаваха, че смъртта напредва към народа му в Хиърдън.

Нощта се спускаше над земята.

Бе изминал ден и половина, откакто бе влязъл в Устата на света. Но вече нищо не измерваше времето. Бяха изминали по-малко от две седмици, откакто Радж Атън нападна Хиърдън. Бяха изминали десет дни, откакто Габорн стана Земен крал.

Но с даровете на метаболизъм времето се простираше отвъд нормалните мерки. Дните се влачеха седмици наред, а седмиците се превръщаха в месеци.

Тичаше през тунел, в който дребни кристални пещерни паяци, толкова прозрачни, че сякаш бяха изрязани от кварц, висяха на дебели копринени нишки. Бе виждал такива паяци в Хиърдън, но там те се изкачваха по мрежите си толкова бързо, че приличаха на водни капки, които се стичат нагоре.

Сега бяха замръзнали неподвижни. Сякаш целият свят бе замръзнал и цялата вечност се бе стопила в едно мигновение.

Стигна до място, където подът бе наводнен и водата бе дълбока няколко стъпки. Увеличи темпото и затича над водата. При всяко докосване на повърхността краката му сякаш затъваха в тиня. Но той продължаваше да тича, като използваше съпротивлението на повърхността.

Не знаеше колко дара на метаболизъм е получил допълнително. Най-малко четирийсет. Бе чувал, че толкова са необходими, за да можеш да тичаш върху вода. Но може да бяха и сто.

Нямаше с какво друго да измерва времето, освен с шума от стъпките си и ударите на сърцето си.

Броят на даровете на метаболизъм, които човек можеше да получи, бе ограничен. Според разпространеното вярване не трябваше да са повече от дузина, в противен случай възникваха едва доловими опасности. Всички руни, които облекчителите използваха за прехвърляне, бяха несъвършени. Руната на метаболизма правеше мускулите по-енергични и мисълта по-бистра, но много често влияеше зле на останалите органи.