Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1135

Криометес кимна на Веразет и младият мъж свали оковите на краката й. Тя седна, заразтрива китките и глезените си и присви очи от болка.

— Върви — каза й Боренсон.

Една от жените й помогна да се смъкне от масата на пода. Мирима изгледа продължително Боренсон, сякаш за последен път.

След това се приближи до него, куцайки под зловещия съпровод на веригите, прегърна го и го целуна.

Веразет сграбчи рамото й, издърпа я и я изведе в мрачния коридор.

— Ще й махнем белезниците — каза Криометес, — когато е далеч оттук. Сега седни и гледай мен, своя господар. Твой господар. Не мърдай. Стой спокойно.

Боренсон усети някой да повдига десния крачол на панталона му. Погледна към крака си. В сумрака един стар облекчител с призрачно бледо лице се бе навел над него с мастилница и игли в ръка.

Далечни огньове

Огнетъкачите са най-ефимерните от всички магьосници. Защото огънят, който ги храни, същевременно ги изяжда — първо сърцето, а после мозъка им.

Из „Магьосничество за напреднали“ от Учителя край камината Шо

Радж Атън предвождаше армията си под ясните небеса високо в планината Хест; толкова ясни, че му се струваше, че ако протегне ръка, ще докосне залязващото слънце.

Почти цяла седмица в планините не бе валяло. През деня слънцето пълзеше и разтапяше стария сняг. Нощем земята се сковаваше от студ и облите камъни замръзваха като настилка. Твърдият път улесняваше ездата. Подсилените коне препускаха, тъй като макар по стръмните склонове да не растеше нито тревичка, усещаха, че в топлите долини на Мистария ги чака почивка.

В късния следобед армията на Радж Атън навлезе сред боровите гори и се натъкна на огромна войска.

Между дърветата се спотайваха безразборно опънати палатки. Конете бяха станали кожа и кости и ребрата им стърчаха под нечистата кожа.

Щом армията на Радж Атън налетя на лагера, неколцината стражи се уплашиха и надуха овнешките рогове.

— Мир — викна Радж Атън, щом изкачи височината и видя стражите в ниското. — Господарят ви пристигна.

Беше одрипавяла войска от наемници. Състоеше се от стрелци с лъкове и копиеносци, ковачи и перачки, слуги и проститутки. Беше ги пратил преди около месец да подготвят нахлуването му в Мистария. Затрупани от ранния сняг, те не бяха пристигнали навреме за първата битка в Карис.

Но бяха почивали цяла седмица и сега можеха да го придружат. Капитанът, който командваше войската, се втурна от палатката си с полупразна купа с ориз.

— Нашият господар, великият Радж Атън — изкрещя стражът, предупреждавайки капитана.

— О, Светлина на света — извика капитанът, хвърли купата на земята и смутено се приближи към Радж Атън. — На какво дължим тази чест?

Капитанът, казваше се Мусаиф, произхождаше от аристократично семейство. Беше получил поста по-скоро вследствие на произхода си, отколкото заради качествата си на пълководец.

— Дойде моментът — каза Радж Атън — да нападнем Мистария. Вдигай мъжете от постелите. Трябва да стигнат в Карис до утре на здрачаване.

— Но, о, Светлина на разбирането — заизвинява се Мусаиф, — мъжете ми са немощни. Дни наред почти не сме яли и не сме почивали, а Карис е на трийсет мили оттук. Вдигнахме лагера едва преди час. Конете са грохнали.