Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1132

Но усмивките не скриваха тревогата. Какво ги чакаше през нощта? Защо Земния крал бе предупредил всички в Хиърдън да се изпокрият? Война ли започваше? Да не би призраците на Дънуд да връхлитаха върху земята им?

Отговорът се появи твърде скоро.

Малко преди слънцето да залезе, от изток задуха странен вятър. Едно от момчетата, което се бе покатерило върху купа бурета до вратата, за да наблюдава, изрева:

— Елате да видите!

Всички се втурнаха навън. Небето на изток бе покрито с ниски облаци, от чиито зеленикави отблясъци очите смъдяха. От запад напредваше мрачна стена. Облаци плява и прах скриваха слънцето. Бушуващият вихър сякаш предизвестяваше за надигащата се буря.

Светкавици пронизваха далечината, а гръмотевиците тътнеха неспирно, сякаш небето мяташе проклятия едно след друго.

Шемоаз усети сърцето й да изстива.

— Вече съм чувала този звук — в замъка Силвареста. Изглежда, настъпва Сияйният на мрака!

Топло посрещане

Политиците на Инкара са трудни за проумяване от чужденеца. Кралските фамилии воюват на толкова много фронтове, че е сигурно само едно: с всеки приятел в Инкара си спечелваш дузина врагове.

Из „Пътуване из Инкара“ от Илфин Уимиш, Учител край камината в Стаята на стъпките

По лицето на сър Боренсон плисна студена вода. Той се свести в почти абсолютен мрак и се опита да се обърше, но оковите на ръцете му бяха завързани за краката и не можеше да помръдне.

Усети миризмата на плесенясали инкарски одеяла и особения аромат на инкарска плът, който напомняше котешка миризма. Усети и минералния дъх на подземие, но не виждаше почти нищо. Знаеше, че е заобиколен от хора. Чуваше дишането и усещаше движенията им.

Опита се да ритне, но краката и вратът му бяха приковани към дървеното легло.

Крал Криометес се размърда в тъмнината и постави до главата му празно шише.

— Вече си буден? Много добре.

— Къде съм? — почти изкрещя Боренсон.

Изви глава и видя едва мъждукащите въглени в камината. На светлината им различи отделни предмети в стаята — няколко възглавници по пода, ниски масички. Близо до него в почти абсолютния мрак видя друг дървен креват. В него лежеше по гръб окована за ръцете и краката жена.

— Мирима?

— Тя не те чува — обясни Криометес. — Поела е повече отрова. Още спи. Остави я да спи.

— Защо го направихте? — запита Боренсон.

Осъзна, че са минали часове. Позна стаята. Когато влязоха в нея с Мирима, огънят подскачаше весело в камината.

— Трябва да говоря с теб — каза Криометес. Остарелият крал се приближи в мрака и се наведе над Боренсон. Бледата му кожа белееше като облаче и Боренсон различи някои подробности по лицето му. Очите му излъчваха студ, сякаш бяха от лед. Все едно го наблюдаваше насекомо. — Ти си много упорит. Харесвам упоритите.

— Упорит ли?

— Минал си покрай стражата в планините — продължи Криометес. — Голяма воля. Малцина могат това, нали?

Пресичането на границата наистина бе коствало на Боренсон максимално усилие на волята. Никакви думи не можеха да опишат мъките, които бе преживял, докато напредваше крачка по крачка, изпълнен с омерзението на каменните стражи.