Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1130

Шемоаз забеляза, че двамата с Диърборн се разбират отлично. Той беше фермер, свикнал да управлява ралото, да сече дърва за огрев и да подковава коня си. Бе достатъчно силен, за да повдигне и най-тежкото буре, и достатъчно ловък, за да го изтъркаля покрай Констанс, без да затисне краката й, докато тя метеше и чистеше.

Съвместната им работа й напомняше танц. Докато тя помиташе, той се преборваше с буретата. Усети, че му се иска да е по-близо до нея, дори на моменти го хващаше да я наблюдава втренчено, но не се докоснаха нито веднъж. Вместо това той само се усмихваше свенливо и отклоняваше поглед.

От време на време се опитваше да я заговори — подхвърляше шеги и въпроси за нейния „съпруг“. Тя му разказа, че сержант Дрейс е загинал от ръката на убиец два месеца след сватбата им.

Забеляза, че Диърборн се затвори в себе си. Той всъщност не искаше да знае нищо за нейния съпруг. Искаше да разбере какви са шансовете му в сравнение с онова, което тя помнеше за него, и съзнаваше, че състезанието не е равностойно. Дрейс беше кралски гвардеец и бе получил сержантско звание на деветнайсет години. До четирийсет щеше да е станал капитан и най-вероятно щеше да се уволни като барон. Щеше да притежава титли и земи, и селяни, които да обработват нивите му.

Хокс не можеше да спечели подобно състезание. Беше най-големият син и притежаваше семейните наследствени права. Но това в последна сметка не беше кой знае какво. Баща му беше фермер и земевладелец, почти толкова заможен, колкото вуйчо й, но когато имотът се разделяше между шестима братя, нито един от тях нямаше да печели достатъчно.

Хокс не можеше да предложи много на една жена. Така че си вършеше работата. Опитваше се да го прави като на шега, но тя скоро забеляза мократа му от пот на гърба туника. Изтъркаля повечето бурета навън, но тъй като Констанс бе споменала, че след това ще иска да ги върне, ги струпа от двете страни на пътеката, а върху тях постави греди от лавиците, като оформи нещо като арка, под която да минат съселяните му. Буретата бяха поне двеста.

До обяд коридорите почти бяха почистени и миризмата на прах и плесен, както и на торбалани понамаля, но все още имаше много работа. Шемоаз и Диърборн излязоха навън и приседнаха да си починат.

На хвърлей под тях клечеше имението на вуйчо й. Основите му бяха каменни. Стените бяха варосани, а върху покрива бе струпана прясна слама. Гъските чоплеха нещо в градината отзад, а старият орен кон на вуйчо й ги наблюдаваше печално иззад оградата на обора.

Животът в Ейбълтън имаше своето очарование. Всичко необходимо на човек изглеждаше подръка. Вуйчо й живееше тук и се препитаваше от градината си, откак се бе родил преди четирийсет и шест години. Ако Шемоаз имаше нужда от нова рокля, госпожа Вийкът щеше да й продаде топ плат или да я ушие за няколко медни монети. Ако вуйчо й се нуждаеше от ново рало, ковачът можеше да му го направи за седмица. Всички се познаваха и всички си помагаха.