Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 114

— Всички ние винаги сме били преходни същества — прошепна Радж Атън. — Временни същества. Но заедно, Йоме, можем да се превърнем в нещо повече.

Този копнеж в гласа му, този глад едва не изсмука разума ѝ и Йоме почти изпита желание да му отдаде красотата си. Но един по-мъдър глас в тила ѝ заупорства.

— Не, така ще умра. Ще бъда нищо.

— Няма да умреш — каза Радж Атън. — Ако аз се превърна в Дара всечовешки, красотата ти ще продължи да живее в мен. Една част от теб ще се съхрани завинаги, за да бъде обичана, за да буди възхита.

— Не — отвърна с ужас Йоме.

Радж Атън погледна към пода, където сред купа мръсотия лежеше крал Силвареста.

— Дори заради неговия живот?

Тогава Йоме осъзна. Осъзна, че баща ѝ щеше да ѝ каже никога да не прави тази сделка.

— Не — потръпна Йоме.

— Ужасно е да подложиш един идиот на изтезания. Цялата тази болка, която баща ти ще трябва да изтърпи, без да разбира защо, без да знае, че съществува такова нещо като смъртта, което може да му донесе покой, докато мъчителите му повтарят твоето име всеки път, когато го подлагат на железата, така че след време, при всяко споменаване на името ти, той да крещи от болка. Наистина би било ужасно.

Вложената в тази идея жестокост скова Йоме. Тя погледна Радж Атън с разбито сърце. Не можеше да каже „да“.

Вълчия господар кимна на един от хората си.

— Доведи момичето.

Телохранителят напусна залата и бързо се върна с Шемоаз. Шемоаз, която трябваше да е в цитаделата на Посветителите, за да утешава баща си. Шемоаз, която толкова беше изстрадала предната седмица, толкова бе изгубила от Радж Атън.

Как той бе разбрал какво изпитва Йоме към скъпата си приятелка? Дали самата тя не беше я издала с поглед?

Очите на Шемоаз се бяха разширили от страх. Тя заплака ужасена, като видя лежащия на пода крал. Изпищя, когато телохранителят на Радж Атън я поведе към счупения прозорец, готов да я хвърли през перваза.

Сърцето на Йоме заблъска в гърдите ѝ, докато гледаше ужасената си приятелка. Два живота. Радж Атън се канеше да убие двама — Шемоаз и нероденото ѝ дете.

„Шемоаз, прости ми“, искаше да ѝ каже Йоме. Защото знаеше, знаеше с цялата си душа, че поражението е грешно. Ако никой не беше отстъпвал, досега Радж Атън нямаше да е жив. Но знаеше също така, че ако му отдаде обаянието си, това ще му донесе малко, но ще спаси живота на близките ѝ.

— Не мога да дам на теб дарбата си — каза Йоме, неспособна да скрие омразата в гласа си. Не можеше да му я даде. Не лично на него.

— Щом не можеш на мен, тогава на някой вектор — предложи Радж Атън.

Нещо трепна в сърцето ѝ. Равновесието се появи. Щеше да даде красотата си — да я даде заради своя баща, заради Шемоаз. Стига да не я дадеше пряко на Радж Атън. Отвърна със скършен глас:

— Добре. Донеси тогава своя силар.

Малко по-късно силарите бяха внесени, с една окаяна жена, която бе отдала обаянието си. Йоме погледна вещицата в сивия халат, видя в какво ще се превърне и се помъчи да съзре що за красота е била стаена някога у тази жена.