Читать «Повелител на сенките» онлайн - страница 5

— Демони…

— Да, но някой ги е изпратил. Пазителят може и да е мъртъв, но това не означава, че никой не се опитва да те открие. Ти си на петнайсет години. Може и да си мислиш, че искаш да умреш, но вярвай ми — не искаш.

Кит преглътна. Опита да си се представи зад една сергия на Пазара на сенките, така както го правеше през последните дни. Ала истината бе, че беше в безопасност на Пазара единствено благодарение на баща си. Защото хората се бояха от Джони Рук. Какво ли го очакваше там без закрилата на баща му?

— Но аз не съм ловец на сенки — заяви и плъзна поглед по изобилието от оръжия, купищата адамас, бойното облекло и доспехите, и коланите за оръжие. Беше нелепо. Та той не беше нинджа. — Дори не знам как да се науча да бъда.

— Издръж още една седмица — каза Джейс. — Още една седмица тук, в Института. Дай си шанс. Ема ми разказа как си отблъснал демоните, убили баща ти. Само един ловец на сенки би могъл да го направи.

Кит съвсем смътно си спомняше как се сражава с демоните в къщата на баща си, но знаеше, че го е направил. Тялото му беше поело контрол и той се беше бил, и колкото и да бе странно, тайничко то дори му беше харесало.

— Това е истинската ти природа — каза Джейс. — Ти си ловец на сенки. Във вените ти тече ангелска кръв. Ти си Херондейл. Което, между другото, означава, че не само си част от забележително привлекателно семейство, но и от семейство, което притежава цял куп ценно имущество, включително къща в Лондон и имение в Идрис, върху част от които вероятно имаш права. Е, ако проявяваш интерес, разбира се.

Кит погледна към пръстена на лявата му ръка. Беше сребърен, тежък и изглеждаше античен. И скъп.

— Слушам те.

— Казвам просто да изчакаш още една седмица. В крайна сметка — Джейс се ухили, — Херондейловци не могат да устоят на едно предизвикателство.

* * *

— Демон тютида? — каза Джулиън в телефона и веждите му се сбръчкаха. — Това на практика си е сепия, нали?

Ема не можеше да чуе отговора — долавяше гласа на Тай, но не и думите.

— Да, на кея сме — продължи Джулиън. — Все още не сме видели нищо, но току-що пристигнахме. Жалко, че нямат специални места за паркиране за ловци на сенки…

Слушайки го разсеяно, Ема се огледа наоколо. Слънцето току-що беше залязло. Откакто се помнеше, страшно харесваше кея Санта Моника, още откакто беше малко момиченце и родителите й я водеха тук, за да играе въздушен хокей и да се вози на старовремската въртележка. Обожаваше нездравословната храна (хамбургери и млечни шейкове, пържени миди и гигантски захарни близалки), както и „Пасифик Парк", позапуснатия увеселителен парк в самия край на кея, с изглед към океана.

През годините мунданите бяха налели милиони долари в преустрояването на кея и превръщането му в магнит за туристи. „Пасифик Парк" беше пълен с нови, лъскави атракции; старите сергии с чурос ги нямаше, изместени от домашен сладолед и ястия с омар. Ала дъските под краката на Ема все така бяха изкорубени и очукани от слънцето и солта. Въздухът все така миришеше на захар и водорасли. Механичната мелодия на старата въртележка все така се носеше във въздуха. Все така имаше игри с хвърляне на монета, в които можеше да спечелиш гигантска плюшена панда. А под кея все още имаше потънали в тъмнина места, където се събираха безцелно бродещи мундани, а понякога и доста по-зловещи неща.