Читать «Пет седмици в балон» онлайн - страница 7

Същата вечер Кенеди, разтревожен и сърдит, взе влака на железопътната станция и на следния ден пристигна в Лондон.

След три четвърти час една двуколка го свали пред къщичката на доктора, Сохо скуер, Грик стрийт. Той изкачи стълбата и извести за своето пристигане с пет здрави удара по вратата.

Самият Фергюсън му отвори.

— Дик? — каза той, без да се зачуди много.

— Да, самият Дик — отговори бързо Кенеди.

— Как, драги ми Дик, ти в Лондон, по време на зимния лов!

— Да, в Лондон.

— И за какво си дошъл?

— За да осуетя една неокачествима глупост!

— Глупост ли? — попита докторът.

— Истина ли е това, което пише в тоя вестник? — продължи Кенеди, като му подаде броя на Дейли телеграф.

— Ах! За това ли говориш? Тия вестници са много несдържани! Но седни де, хайде седни, драги Дик.

— Няма да седна. Ти наистина ли си решил да предприемеш това пътешествие?

— Наистина. Приготовленията вървят добре и аз…

— Къде са тези приготовления, за да ги разкъсам? Къде са, да ги направя на парчета?

Почтеният шотландец действително се ядосваше.

— Успокой се, драги Дик — подзе докторът — Разбирам твоя гняв. Ти ми се сърдиш, че още не съм те запознал с новите си проекти.

— И той нарича това проекти!

— Бях много зает — продължи Самуел, без да позволи на Дик да го прекъсне, — имах много работа! Но бъди спокоен, нямаше да замина, без да ти се обадя…

— О! Пет пари не давам за…

— Защото имам намерение да те взема със себе си.

Шотландецът направи скок, на който би завидяла и дива коза.

— Ха! — възкликна той. — Да не искаш да затворят и двама ни в болницата Бетлем?

— Разчитах напълно на тебе, драги ми Дик, и те предпочетох пред много други.

Кенеди стоеше съвсем смаян.

— Като ме изслушаш за десет минути — продължи спокойно докторът, — ще ми благодариш.

— Сериозно ли говориш?

— Много сериозно.

— Ами ако откажа да те придружа?

— Ти няма да откажеш.

— Ами ако все пак откажа?

— Ще замина сам.

— Да седнем — предложи ловецът — и да поговорим спокойно. Щом престанеш да се шегуваш, заслужава да поспорим.

— Да поспорим, като закусваме, ако нямаш нищо против, драги Дик.

Двамата приятели седнаха един срещу друг пред една масичка с куп сандвичи и грамаден чайник помежду им.

— Драги ми Самуел — започна ловецът, — проектът ти е безумен! Той е неизпълним! Той е напълно лекомислен и неосъществим!

— Ще видим това, след като направим опита.

— Но тъкмо това не трябва, не бива да се прави опит.

— Защо, моля?

— Ами опасностите, а най-различните пречки?

— Пречките — отвърна сериозно Фергюсън — са създадени, за да бъдат преодолявани. А опасностите, кой може да помисли, че ще ги избегне? Всичко в живота е опасност. Може да е много опасно да седиш край масата или да си сложиш шапката на главата. Трябва всъщност да гледаме на това, което ще се случи, като на нещо, което се е случило вече, и да виждаме в бъдещето само настоящето, тъй като бъдещето е само малко отдалечено настояще.

— Тъй ли! — възкликна Кенеди, като дигна рамене. — Ти си бил винаги фаталист!

— Винаги, но в добрия смисъл на думата. Да не се грижим за това, което ни е отредила съдбата, и да не забравяме никога нашата хубава английска поговорка: „Комуто е писано да бъде обесен, никога няма да се удави!“