Читать «Пет седмици в балон» онлайн - страница 6

Лицето на Кенеди напомняше много на лицето на Халбърт Глендининг, както го е описал Валтер Скот в „Манастирът“. Ръстът му надвишаваше шест английски стъпки. Строен и подвижен, той изглеждаше надарен с херкулесовска сила. Лицето му беше силно обгоряло от слънцето, очите — живи и черни, от него лъхаше вродена смелост и решителност, с други думи, нещо добро и сърдечно в цялата му външност предразполагаше към шотландеца.

Двамата приятели се запознаха в Индия, по времето когато и двамата служеха в един и същи полк. Докато Дик ходеше на лов за тигри и слонове, Самуел ходеше на лов за растения и насекоми. Можеше да се каже, че и двамата бяха опитни в своята работа и не едно рядко растение стана плячка на доктора, което е равносилно да се сдобиеш с чифт слонови зъби.

Двамата младежи никога нямаха случай да си спасят един другиму живота, нито да си направят някаква услуга. На това се дължеше неизменното им приятелство. Съдбата понякога ги разделяше, но дружбата винаги ги свързваше.

След завръщането им в Англия често ги разделяха далечните експедиции на доктора. Но върнеше ли се, той винаги отделяше няколко седмици от времето си за своя приятел, шотландеца.

Дик разговаряше за миналото, Самуел подготвяше бъдещето: единият гледаше напред, другият назад. На това се дължеше неспокойният дух на Фергюсън и пълното спокойствие на Кенеди.

След пътешествието си в Тибет докторът не говори близо две години за нови експедиции. Дик предположи, че неговата наклонност към пътешествия и жаждата му за приключения са стихнали. Беше възхитен. Това, мислеше си той, рано или късно щеше да завърши зле. Колкото и добре да познаваш хората, не можеш да пътуваш безнаказано сред людоеди и хищни зверове. И Кенеди караше Самуел да престане да пътешествува, тъй като е направил достатъчно за науката, а още повече, за да заслужи човешката благодарност.

Докторът не отговаряше нищо. Той стоеше замислен, после се залавяше с тайни изчисления, като прекарваше цели нощи над цифрите, и дори правеше опити с някакви особени уреди, които никой не познаваше. Личеше, че някаква велика мисъл зрее в мозъка му.

„Над какво ли може да умува толкова?“ — питаше се Кенеди, когато неговият приятел го напусна през месец януари, за да се завърне в Лондон.

И научи това една сутрин от статията на Дейли телеграф.

— Божичко! — викна той. — Луд! Безумен! Да премине Африка с балон! Само това липсваше! Ето значи какво е обмислял от две години!

Заменете всички тези удивителни с юмруци, здраво удряни в главата, и ще имате представа в какво състояние се намираше добрият Дик, докато говореше така.

А когато неговата икономка, старата Елспет, се опита да му подхвърли, че това може да е някаква измама, той каза:

— Хайде де! Познавам си човека! Само той може да измисли такова нещо! Да пътува във въздуха! Ето, че сега завижда на орлите! Не, това в никакъв случай няма да стане! Ще съумея да му попреча! Ха! Ако сега го оставят, някой прекрасен ден ще литне за луната!