Читать «Пенрик» онлайн - страница 411

Толкова полезен, че живееше там вече четиринайсет години?

— Лейди Ксаре е поела голям риск — изтъкна Идрене. Каза го както хората отбелязват неоспорим факт, а не като лично мнение.

Боша разпери ръце.

— Мина време и столицата се успокои. Скоро забравиха за мен. Семейството ми не беше от висшия ешелон. Нито един от по-големите ми братя не оцеля, за да представлява заплаха за нечие болно въображение. А и аз не бих могъл да подновя рода така или иначе.

Това беше основата причина евнусите да бъдат предпочитани за високите постове в имперската бюрокрация — не биха могли да поставят интересите на несъществуващите си деца пред интересите на империята. И въпреки това надпреварата между родовете не стихваше, семействата кастрираха някои по-малък свой син и го уреждаха на подходящ пост в администрацията с надеждата един ден да помогне на брат или племенник. Дали и родителите на Боша не бяха постъпили по този начин със своя странен син? Ако е било така, значи сметките им бяха излезли криви.

— Баща ми живя още известно време. Помня, че това ми донесе радост. — Устните му се разтеглиха в усмивка остра като отровен кинжал. — Живя достатъчно, за да разбере, че аз съм единственият останал му син.

Млъкна и слезе от капрата да впрегне коня за следващия етап от пътуването.

Което повдигаше друг въпрос, който Найкис не би могла да зададе — Боша сам ли беше избрал кастрацията като вход към бъдеща кариера на висш чиновник? Или беше отстъпил пред натиска на семейство с твърде много синове, които да си оспорват наследството? Защото и това се случваше понякога.

„Не — помисли си тя, замислена над разказа му. — Няма да питам.“

Звездите мъждукаха над тях, но пътят тънеше в сенки. Движеха се много бавно, като на моменти конят се дърпаше уплашено и отказваше да продължи. Тогава Боша слизаше от капрата и го повеждаше за юздата, като му говореше тихо и успокоително. Найкис знаеше, че ярката дневна светлина е мъчение за албиноса. Дали това не се компенсираше от добро нощно зрение? Дано.

Ако не друго, поне се отдалечаваха все повече от Лимнос. Което не значеше, че се движат в правилната посока, защото тепърва трябваше да се върнат с кораб на север, за да заобиколят седонийския полуостров и да стигнат до Орбас. Ако се наложеше да отплават без Пенрик, как щяха да го уведомят на кой кораб са се качили, без да го изложат на риск?

И не беше ли по принцип рискът за него твърде голям? Пенрик твърдеше, че ще се справи, но сигурно беше бил също толкова уверен в способностите си и преди да се озове в бутилковата килия. Силите му бяха удивителни, но не всемогъщи, а и Найкис знаеше от опит, че дори той може да бъде надвит с изненада или от твърде многоброен противник. Въображението ѝ започваше да рисува различни ситуации, всяка следваща по-страшна и странна от предишната. И малко вероятни, напомни си строго тя. Пен нямаше да се размаже на скалите, да се удави в морето, нито войници да го пребият толкова жестоко, че сините му очи да почервенеят от кръв. Той притежаваше умения. Знаеше номера. Имаше Дездемона.