Читать «Пенрик» онлайн - страница 410

Найкис вдигна вежди.

— Не знаех, че си работил в имперската администрация.

Той сви рамене.

— Почти осем години. Не е тайна. Но кариерата ми се разви при управлението на предишния император и умря заедно с него.

— И също толкова насилствено? — попита с интерес Идрене.

— Само защото баща ми реши да подкрепи един от другите претенденти. Иначе сигурно щях да оцелея след смяната на властта. — Намръщи се. — Татко ме повика да се върна у дома и аз направих грешката да го послушам — точно преди да се появят войниците на бъдещия император. Лош ден. Цяло чудо е, че не ме убиха. Това ме излекува от амбициите ми.

Ако се съдеше по изопнатото ѝ лице, Идрене лесно можеше да запълни празнините в лаконичния му разказ. Найкис направи няколко бързи сметки наум.

— Тогава ли си постъпил на служба при лейди Ксаре?

— Да, тогава. Успях да избягам от фиаското… — последната дума Найкис си преведе като „клане“ — в семейното имение и се скрих за през нощта в градината на Ксаре. В къщичката на дървото. По-късно научих, че е на лейди Танар. Изобщо не приличаше на къщичка на дърво, поне според момчешките представи. Имаше си мънички мебели и прочие. Реших, че ми се привижда заради треската. А по-късно наистина ме втресе сериозно. — Плъзна поглед по смълчаната си публика и след кратко колебание добави: — Когато лейди Танар ме намери там на следващия ден, ѝ се примолих да ме скрие. Уж е някаква игра. А тя взе че хареса идеята и се вживя с ентусиазъм, който… с който не знаех какво да правя. Тайно ми донесе храна, вода, превръзки. — Вдигна ръка към лявата страна на устата си. — Лекарката ми беше шестгодишна и не беше хващала игла в ръце. Но се постара. Още помня съсредоточеното ѝ личице, когато се наведе над мен да ме зашие. Няма да ви описвам процедурата. — Усмивката му премина в гримаса. — Ръчичките ѝ бяха в кръв до китките. Травмиращо преживяване за едно дете, сериозно. Но по онова време мислите ми бяха заети с друго. Всъщност това беше първото, на което я научих. Как да зашива рани. А тя се учеше бързо, много бързо. Това зададе на бъдещите ни отношения тон, който аз… върху който аз така и не успях да си върна контрола. — Вдигна очи и ги погледна със смутена усмивка. — Та това е моята единствена бойна история, от началото до края.

„Как ли пък не“, помисли си Найкис. Можеше да се хване на бас, че не е нито единствената, нито я е разказал от началото до края, макар тя очевидно да бележеше повратна точка в живота му.

— А ето че седя тук и я разказвам на генералска вдовица. Сигурен съм, че помните добре онзи период. И сте видели по-лоши неща.

— Не. — Идрене поклати глава. — Просто повече.

Той се поколеба, после кимна в знак на неизречена благодарност.

— Какво стана с къщичката на дървото? — не се сдържа Найкис.

— А. Играта не можеше да продължи дълго, разбира се. След десетина дни треската ми се влоши дотам, че лейди Танар се уплашила и решила да потърси помощ. Обърнала се към майка си, за щастие. Слугите най-вероятно биха ме предали на войниците. Или това, или щяха да ме изхвърлят на улицата. Лейди Ксаре решила друго. Останах тайно в къщата, докато се възстановя. После намерих начин да им бъда полезен и тя реши да ме задържи.