Читать «Пасажер» онлайн - страница 9

Ета завъртя глава и се вгледа в отражението си.

— Обеците купих от един стар пазар — сук, както ги наричат — в Дамаск, когато бях горе-долу на твоите години. Продавачката се казваше Самара. Убеди ме да ги купя, понеже и споделих, че това е последното ми пътешествие, че оттук нататък ще се посветя на учението. Дълго време смятах, че бележат края на пътуването ми, но сега си мисля, че всъщност отбелязват началото на твоето. — Роуз се наведе и целуна Ета по бузата. — Довечера ще бъдеш невероятна. Толкова се гордея с теб.

Ета усети парване на сълзи под клепачите си. Колко жалко, че човек не можеше да улови мига и да го задържи завинаги. Трупаните в продължение на години разочарования мигом я напуснаха, отстъпили под напора на щастието, бълбукащо във вените й.

На вратата се почука — Алис бе пристигнала. Миг по-късно Алис си отключи и ги поздрави с бодро „Здравейте!“.

— Хаиде, не е зле да тръгвате — каза Роуз и бръсна някакво мъхче от рамото на Ета. — Трябват ми няколко минутки да се преоблека, затова ще дойда направо в залата.

Ета се изправи с все още стегнато гърло. Прииска и се да я прегърне, но Роуз отстъпи назад и сплете ръце зад гърба си.

— Ще дойдеш, нали?

— Ще бъда с теб, обещавам.

Когато пристигнаха във все още празната зала, на сцената репетираше младеж. През мелодията сякаш премина огнена топка, разпали дъха на Ета, проникна дълбоко в кожата и и затлея в сърцевината на костите й.

Редно бе да признае, че този цигулар... Тя надникна в програмата. Евън Паркър. Точно така. Чувала го бе по конкурсите. И признаваше, че го бива. Можеше дори да се каже, че е добър.

Но — помисли си тя със задоволство — не може да се мери с мен.Камо ли да придаде на Шаконата на Бах от Партита №2 в ре минор нужното звучене.

Светлините избледняха и по сцената зашариха прожектори, заляха я с цветни петна — техниците нагласяха осветлението, та да отговаря на настроението на произведението. Евън бе застинал насред сцената, косата му блестеше под лампите, а пръстите му свиреха Шаконата с такова настървение, сякаш искаше да подпали цигулката, напълно сляп и глух за всичко и всички. Това чувство и бе познато. Каквито и съмнения да изпитваше, никога не се бе съмнявала в таланта си, никога в любовта си към цигулката.

Произведенията се подбираха от съвета на директорите на музея и изпълнителите нямаха право на глас, но Ета още страдаше, че бяха избрали Евън за Шаконата. Мнозина, включително и тя самата, считаха Шаконата на Бах за една от наи-трудните творби за цигулка — една-единствена прогресия, която се повтаряше в десетки главозамаиващи, сложни вариации. Наситена бе с неподправена емоция, а конструкцията и бе почти съвършена. Поне когато я свираше Ета. Редно бе именно на нея да се падне.