Читать «Пасажер» онлайн - страница 7

— Няма — обеща Ета, а после се престраши да попита: — Какво си нарисувала?

— Пустиня в Сирия... не съм ходила там от години, но преди няколко седмици я сънувах и не можах да се отърся от спомена. — Роуз приглади последните кичури и напръска готовата прическа с лак за коса. — Но пък се сетих, че има нещо, което отдавна се каня да ти подаря. — Тя бръкна в джоба на старата си износена жилетка, разтвори дланта на Ета и пусна вътре две нежни златни обеци.

Две ярки перли в златен обков с формата на сърце. Към миниатюрните халки бяха прикрепени две тъмносини мъниста, или поне Ета се надяваше да са мъниста, а не истински сапфири. Златните нишки се извиваха нагоре, гравирани с педантично старание, така че да приличат на тънички лози. Личеше си — по леката грапавост и не съвсем еднаквата изработка, че обеците са грижливо оформени на ръка, навярно преди много години. Може би няколкостотин години.

— Реших, че идеално ще подхождат на роклята ти за дебюта — каза Роуз и се приведе към тоалетката. Ета изучаваше обеците и се опитваше да прецени дали е по-изненадана от красотата им, или от факта, че майка и като че ли за пръв път истински се вълнува от предстоящото събитие, при това не само доколко ще се впише в работния й график.

До дебюта й като солист оставаше повече от месец, но двете с Алис, учителката и по цигулка, започнаха да се оглеждат за плат и дантела, скоро след като стана ясно, че Ета ще изпълни Менделсоновия концерт за цигулка в „Еивъри Фишър хол“ под съпровода на Нюиоркската филхармония. След като нахвърля някои скици и идеи, Ета се спря на кроиката с помощта на позната шивачка. Златиста дантела, изтъкана под формата на листа и цветя, щеше да покрива раменете и и артистично да се спуска върху корсажа от тъмносин шифон. Съвършена рокля за съвършения дебют на „Наи-добре пазената тайна в класическата музика“.

Този нелеп етикет и бе лепнат от списание „Таимс“ в една негова статия по повод победата и на международния конкурс „Чаиковски“ в Москва и я бе преследвал в продължение на месеци. Дразнеше я, понеже сипваше сол в най-болезнената й рана.

Моментът за дебюта и като солист назряваше от поне три години, но Алис упорито отказваше да поема ангажименти от неино име. Като малка, измъчвана от смазваща сценична треска, която с мъка овладяваше на първите си конкурси, Ета и бе благодарна, че и спестява този ужас. Но постепенно сценичната треска отмина и Ета стана на петнадесет, сетне на шестнадесет, а сега — вече почти на осемнадесет, — виждаше как не една млада надежда, при това цигулари, които тя многократно превъзхождаше, дебютира в страната и в чужбина и я задминава в надпреварата, която години наред бе оглавявала. Измъчваше се задето идолите и бяха дебютирали на много по-ранна възраст от нея: Мидори на единадесет, Хилари Хан на дванадесет, Ане-Софи Мутер на тринадесет, Джошуа Бел на четиринадесет.

Според Алис предстоящият концерт в „Мет“ бе нещо като „генерална репетиция“, с която Ета да постави на изпитание самообладанието си, но Ета го възприемаше по-скоро като неравност по пътя и към далеч по-високата планина, онази, чиито склонове искаше да катери до края на живота си.