Читать «Пасажер» онлайн - страница 11

Ета завъртя развеселено очи и се засмя.

— Трябва. струва ми се, че се налага да се обадя по телефона — каза бавно Алис. — Имаш ли нещо против да започнеш разгрявката сама?

— Разбира се, че не — отвърна Ета, изненадана. — Наред ли е всичко?

Алис махна с ръка.

— Всичко ще оправя. Ако не се върна до няколко минути, поискаи да те пуснат на сцената — ще ти трябва колкото се може повече време, понеже не успя да доидеш на генералната репетиция. Кои „Страдивариус“ ще да ти дадат?

— „Антонио“ — отвърна Ета радостно. Това бе една от няколкото цигулки „Страдивариус в колекцията на музея на изкуствата „Метрополитън“ и първата, на която й позволяваха да свири.

— А, златната рожба. Ще ти се наложи да се потрудиш, за да я накараш да се държи прилично — отбеляза Алис. — Не ме интересува какво казва майка ти — че трябвало да ги запазим за идните поколения. Да държиш такива невероятни инструменти в стъклена кутия, си е истинско престъпление. Знаеш, че.

— ... колкото по-дълго мълчи една цигулка, толкова по-трудно и е да намери истинския си глас — довърши Ета, понеже бе чувала тази реплика поне стотина пъти.

„Страдивариус“ се наричаше всяка от цигулките, изработени от семеиство Страдивари от северна Италия, работили в края на седемнадесети и началото на осемнадесети век. Инструментите им бяха легендарни със силата и красотата на звука си. Шепата късметлии, които притежаваха такава цигулка, обикновено я описваха като личност, а не като инструмент — като темпераментен приятел, склонен към променливи настроения, които не се поддава на въздействие, независимо колко обигран е цигуларят.

Колкото и прекрасен да бе собственият и инструмент — копие на цигулката „Месия“ на Страдивариус, изработено от Вииом и наследено от Алис, — тои си оставаше копие. Само при мисълта, че би могла да докосне оригинала, имаше чувството, че от пръстите и ще изскочат искри.

— Връщам се след минутка, патенце — каза Алис и протегна ръка, за да я погали нежно под брадичката. Ета изчака да се увери, че е слязла невредима по стълбите, и едва тогава се обърна и тръгна в тъмнината.

— Ето къде си била! — подвикна Геил, организаторката на концерта, която бързаше по сцената, доколкото и позволяваше дългата, тясна черна рокля. — Останалите са зад кулисите, в зелената стая. Имаш ли нужда от нещо? Разгряват един по един според реда им на представяне, но искам да те представя. — Тя се огледа и по лицето и пробяга разочарование. — Алис не е ли с теб? Дявол да го вземе, така се надявах да се запозная с нея!

Алис и покоиният и съпруг, Оскар, бяха цигулари от световна класа, но се бяха оттеглили от сцената, когато Оскар се бе разболял. Починал бе едва година, след като Ета бе започнала да ходи на уроци при Алис, но макар и едва петгодишна по онова време, тя пазеше топъл спомен за ведрия му характер и невероятното чувство за хумор. Алис не бе свирила професионално от години и така и не бе намерила сили да опита отново след смъртта му, но в определени кръгове все още я боготворяха заради секващия и дъха дебют във Ватикана.