Читать «Пасажер» онлайн - страница 225
Александра Бракен
— Толкова усилия заради тая... — София поклати глава и пусна астролабията в протегнатата ръка на Ета. — Хаиде да те видя, накарай я да работи.
Ета кимна и стисна зъби, докато преценяваше вариантите. Накрая внимателно, съвсем бавно, положи астролабията върху залетия от светлина каменен под и приклекна до нея. Скрити под гънките на робата й пръстите й напипаха остър камък и го стиснаха здраво.
— Действай, Линдън! — изръмжа София.
— С наи-голямо удоволствие — отвърна Ета и преди София да успее да реагира, удари златното лице на астролабията с камъка.
Уви, лумналият в тялото и огън мигом угасна — камъкът се счупи. Вярно, уредът бе надраскан и нащърбен, но невредим. Тя скочи, за да го запокити на земята.
— Ах, ти, измамница такава! — изпищя София и я сграбчи за косата. Сетне се обърна към единия от пазителите. — Дай ми кама!
Мъжът измъкна кинжал от ножницата на хълбока си.
Всичко се случи с невероятна скорост. Пазителят направи рязко движение с китката, извъртя кинжала и сряза протегнатата длан на София. Тя изохка от болка и по камъните плисна кръв.
— Какво правиш, дявол да те вземе? — озъби му се тя. — Как смееш! Ще те убия, да знаеш, законите ми позволяват.
— Да, ако бяхме от клана — отвърна мъжа и измъкна втора кама изпод диплите на дрехата си. Другият пазител последва примера му и насочи острието към гърлото на Ета. — Но за твои лош късмет, не сме.
Не бяха от клана? Ета се измъкна от ръцете на София и се опита да отстъпи към стената.
— Така ли? — викна София, стиснала ранената си ръка, а лицето и потъмня от гняв. — Затова ли живеехте в къщата на семейството ми и харчехте парите му?
Пазителят се изсмя с дълбок, гърлен смях, напоен със злост и отрова.
— Никак не беше трудно да се отървем от пазителите ви. Не се изненадвам, че не си си направила труда да се срещнеш с тях, камо ли да им запомниш лицата. За наш късмет.
Бавно и предпазливо Ета се запромъква към София, макар сърцето и да блъскаше така силно, че цялата се тресеше. Понечи да се наведе, за да вдигне астролабията, но острието на камата мигом опря в гърлото й.
— Назад — озъби се вторият мъж. — Подаи ми астролабията, бавно... съвсем бавно.
Внезапно я обзе гняв, толкова силен, че разпръсна пелената на страх и объркване.
— Вземи си я сам!
Мъжът я удари силно с опакото на ръката си и Ета полетя към каменния под. Пред очите и причерня, а дробовете и се напълниха с прах.
— Ако не сте от клана, тогава кои сте, дявол да ви вземе? — кресна София.
— Мъртъвци — чу се нисък глас зад гърбовете им.
Николас стоеше на ръба на площадката, с един крак на долното стъпало, стиснал пистолета на София. Дулото бе насочено към надвесения над Ета мъж.
На Ета и се прииска времето да спре, за да може да попие тази гледка, макар да виждаше, че Николас едва стои на краката си. Кожата му бе пребледняла. По брадичката му капеше пот. Дишаше тежко, като човек прекосил пустиня с тежка прободна рана, след като едва не е умрял от смъртоносна треска.
