Читать «Пасажер» онлайн - страница 21

Тя ме бутна по стълбите, събори ме на земята — след първия блед спомен, останалото постепенно си идваше на мястото.

— Не не, трябва да стоим тук! — викна момичето. — Моля те, послушай ме.

Пръстите на Ета заопипваха стената, докато не намериха резето, и тя се втурна навън. Посрещна я гъст облак дим, светлината заля очите и и светът болезнено избледня. Усети ръце на гърба си и се хвърли отново напред, твърдо решена да си пробие път през пушека, но в този момент кракът й се спъна в нещо и тя се свлече на пода.

Не мисли, действай! — каза си тя и се надигна, но после застина. Широките поли на роклята и бяха захлупили някакъв мъж, проснат по гръб на земята.

— Извинете, аз. — заекна тя и запълзя към него, за да се увери, че не го е наранила. — Вие.

Бледосините очи на мъжа се взираха в тавана, а чертите му бяха разкривени от болка и изненада. Лъскавите копчета на абсурдно старомодното му палто бяха скъсани, а ризата отдолу бе опръскана с. с.

О, божичко.

— Господине? — гласът и пресекна. Мъжът лежеше неподвижно. Не мигаше. Ета сведе поглед, изпаднала в шок, и се втренчи в тъмната течност, която пълзеше по кожата й, гърдите й, корема, роклята.

Кръв. Снежнобялата и пола бе подгизнала от гъста, алена кръв. Кръвта на мъжа се лееше по пода. Клеча в локва кръв.

Какво става?

Скочи на крака още преди мозъкът и да регистрира какво прави, и се хвърли към източника на светлина над главата и. Пушекът я посрещна, протегна лепкави пръсти и я стисна за шията. Някъде изпопадаха стъклени фенери и се пръснаха с шумен пукот. Ета неотклонно се придвижваше към светлината, докато коленете и не удариха нещо. Стъпала. Сграбчи полите на роклята, вдигна тежките дипли и понечи да се изтегли нагоре, без да обръща внимание на сълзите си. Копнееше за глътка въздух, копнееше да се измъкне от този ужас.

Но вместо това се изкатери право в разтворената паст на още по-страховит кошмар.

АТЛАНТИЧЕСКИ

ОКЕАН

1776 г.

ДВЕ

Мътните го взели — и камбаната ли?

Николас се извъртя и халоса с юмрук следващата физиономия, която се опитваше да му препречи пътя. Камбаната лежеше на парчета — горещи, димящи парчета, пръснати по палубата. А за съжаление някои от тия парчета стърчаха от телата на падналите при взривяването на гранатата.

В разгара на битката бе невъзможно да прецени какви щети са нанесли артилеристите на „Чалънджър“. Сега, когато първата вълна на насилие след абордажа бе утихнала, Николас наи-после имаше възможност да огледа пораженията, претърпени както от „Чалънджър“, така и от пленения кораб. Мислено отбеляза всяка рана по съвършените форми на кораба. И трите мачти стърчаха гордо — все още се държаха, макар и на косъм, въпреки понесените удари. Наи-отзад бизанмачтата се поклащаше и олюляваше като пияница при всеки порив на вятъра. Платната бяха разкъсани и пробити, но почетният екипаж бързо щеше да ги подмени. Естествено, едва след като тукашният екипаж се предадеше.

Николас тръгна из палубата и следващата вълна изпръска лицето му със солена пяна. Важното бе, че корабът не се пълни с вода, поне доколкото можеше да прецени. Артилеристите се бяха постарали да не се целят под ватерлинията, така че да обезвредят врага, без да съсипят плавателния съд.