Читать «Пасажер» онлайн - страница 20

— Съжалявам, ама се налага.

Нещо я блъсна напред и светът се пръсна на парчета. Пред очите и всичко потъна в мрак и този мрак я сграбчи за гръбнака, вдигна я нагоре и я запокити във въздуха със смазваща сила. Сетивата и разсъдъкът угаснаха заедно с последната й мисъл: Не, помощ, мамо.

И тя цялата изчезна.

Ета рязко изплува в реалността, буквално се сблъска с нея.

Часове, дни или цяла вечност по-късно — нямаше как да е сигурна — очите и се отвориха. Усещаше смътна тежест върху гърдите, която и пречеше да диша. Когато се опита да се изправи, та поне малко да улесни достъпа на въздух до дробовете си, ставите й шумно изпукаха.

Протегна изтръпнали ръце и крака, колкото да напипа нещо в тъмнината, и удари нещо твърдо и грубо.

Смола — помисли си тя, разпознала миризмата, която изпълваше ноздрите й. — Риба.

Разкашля се и отвори очи. Постепенно различи контурите на малка стаичка. Дървеният под бе наклонен силно надясно, сякаш някой го натискаше с всички сили.

Когато ярките искри, които играеха пред погледа и, наи-после угаснаха и очите и привикнаха към тъмнината, Ета сгъна крака и се надигна до седнало положение. Къде се намираше? В нещо като голяма люлка, легло, заковано както за пода, така и за стената.

Музеят... какво за бога ставаше?

Нещо. нещо като че ли бе експлодирало.

Но къде бяха студените плочки на стълбището? Къде бе противопожарната аларма? Сърцето и се качи в гърлото и запърха като впримчено животинче. Усещаше мускулите си съвсем сковани, като издялани от дърво. Вдигна ръка, за да изтрие паренето в очите, да прогони тъмните петна, които плуваха под клепачите й.

Алис. Къде беше Алис? Трябваше да я намери...

Ушите и изпукаха остро като първия плисък на проливен дъжд. Внезапно я заляха всякакви звуци. Скърцане, стонове, звучни стъпки, силен пукот. Писъци.

— ... напред...!

— Зад мен.!

— ... щурвала...!

Постепенно думите приеха форма, нанизаха се една след друга като неблагозвучни акорди, като блъскащи се чинели. Стаята бе изпълнена със сребрист дим.

Това не беше стълбището. Нито някои от кабинетите в „Мет“. Стените бяха от потъмняло, необработено дърво. Когато се обърна, смътно различи очертанията на стол и на нечия свита фигура със сплетени над главата ръце.

— Хеи? — обади се дрезгаво Ета и залитна напред на омекналите си крака. Движението донесе нова изненада — допирът на груб плат о ръцете и краката и. За пръв път, откакто бе дошла в съзнание, адреналинът във вените й застина.

Не беше облечена с черната си рокля.

Това бе нещо друго. падаше чак до земята на бледи дипли, чиито оттенък Ета не можеше да различи. Пръстите и невярващо се плъзнаха по корсажа, по плътната бродерия. Роклята бе притиснала силно горната част на ръцете и гърдите, така че затрудняваше дишането й.

— О!

Женски глас. Фигурата на стола се размърда, изправи се на крака. В главата на Ета проблесна блед спомен. Момичето. Момичето от концерта. Ета се хвърли напред и я блъсна с всички сили, устремена към светлия процеп, който бе зърнала зад нея — вратата.