Читать «Пасажер» онлайн - страница 204

— Не — изрева тя, — не, не! Николас.

Дори не успя да го подхване и той се свлече на земята.

ДЕВЕТНАДЕСЕТ

Николас разбра колко е загазил, когато установи, че не усеща болка в раната. В главата му се въртяха накъсани спомени от последните няколко часа като разпилени от вятъра цветчета жасмин. Нима всичко се бе случило само преди часове? Невъзможно. Вече беше тъмно. Нищо чудно да бяха изминали цели дни, а тои не можеше да изплува от дълбините на ужасния, лепкав сън, за да разбере какво става.

Някъде над него се носеха меки гласове. Меки ръце отместиха превръзката около ребрата му, за да прегледат раната. Парче мек плат попи горещата пот от челото му. Ето това не бе очаквал — колко меко ще е докосването на смъртта. Струваше му се някак нечестно да си иде без борба. Да му бъде отнета възможността да гори, да се противи, да крещи срещу смъртта до последния си дъх. Нима нямаше право поне на това? Или му се струваше нечестно само защото през целия си живот се бе борил като грешен дявол? Да си отиде съвсем безмълвно... тази мисъл легна върху гърдите му, притисна го така, че му стана още по-трудно да диша.

Може бе по-добре да поразсъждава върху този въпрос, когато не е толкова уморен.

Точно така.

Мястото, в което го бяха довели, миришеше на пръст. Чуваше постоянното шумолене на тихи стъпки и гласове. Макар да познаваше езика, му бе е невъзможно да се съсредоточи заради бученето на кръвта в ушите му. Болница ли бе това? При първия допир на светлина върху клепачите му, Николас се насили да отвори очи.

Около него стените бяха бели и бледи като в гробница, украсени с разточителни орнаменти. Николас се опита да се съсредоточи поне колкото да различи изображенията. Хиляда слънца. Хиляда цветя. Атмосферата бе ведра и спокоина. Дори водата, с която квасеха лицето му, ухаеше приятно на цветя, напомняше му за Ета. Но в момента всичко му напомняше за Ета.

Макар срещу него да имаше още легла, в тази част на коридора беше сам. Гледаше как водата блика от чешмата в дъното на стаята, наблюдаваше как младите мъже и жени идват да си напълнят каните. В един момент го повдигнаха, дадоха му да пие безвкусен бульон. Трябваше да им каже, че е безполезно — че гърлото му е подуто и болезнено, сякаш бе погълнал слънцето. Да им каже, че знае.

Раната не го беше убила.

Но треската щеше да го довърши.

Въпреки че се противеше, доколкото имаше сили, го държаха увит плътно в завивките, хванат в капана на собствения му огън, така че не му оставаше друго, освен да се поти и да страда. Толкова много хора се грижеха за него, а никой не искаше да му помогне.

Но Ета, Ета щеше да му помогне.

Ета. Мили Боже — видял бе как някакъв непознат се опитва да разбие черепа и в камъните и в този миг и последната верига на самообладанието му се бе скъсала. Добре ли беше? И къде ли беше? Коя дата бе днес... колко ли дни бяха изминали? Дали бе проявила поне малко здрав разум, та да продължи без него?

Но когато затвори очи, не неиното лице заигра под клепачите му, а лицето на Хол в онзи миг, когато капитанът бе приклекнал пред малкия Николас и му бе казал, че ще го отведе със себе си. Подал му бе ръката си, така голяма и топла, и бе хванал дланта му в своята.