Читать «Пасажер» онлайн - страница 200

— Нарани ли ви?

— Не, нищо подобно — побърза да го увери тя. — Просто. стигнахме до заключението, че. — не и се искаше да го лъже, но и не знаеше как да му обясни, без да навлиза в подробности. — Че бъдещето ми вероятно няма да е такова, каквото очаквах.

Да не говорим колко се тревожеше за майка си — къде е, как се отнасяха с нея, дали не беше ранена.

— Струва ми се, че. — Хасан млъкна, като да обмисли думите си. — Отношенията ви не са така прости и ясни, както ги представи.

По гръбнака на Ета пробяга тръпка на тревога.

— Чуите ме добре, моя малка племеннице — продължи Хасан, очевидно усетил напрежението и. — Наясно съм с мотивите му. Не го съдя, както биха го съдили други. Abbi и Ummi не бяха женени — не можеха да се обвържат по традиционния начин. На жените от моята вяра е забранено да се вземат мъж от друга вяра. Но Аллах в цялата си мъдрост все пак ги събра. Когато разбраха, роднините и я прогониха. Тои я доведе тук, в тази чужда земя, за да започнат нов живот и да избягат от срама, които другите бяха хвърлили върху нея. Грижеше се за нас, осигуряваше ни всичко, но не биваше да ни виждат с него, за да не ни заклеимят, а и не можехме да пътуваме с него. Никога не ни е липсвало нищо — освен, на моменти, неговото присъствие.

Хасан потупа ръката й и продължи.

— Зная, че е богохулство, че противоречи на вярванията и учението ни, но аз приемам техния избор. Безкраино ги уважавам. Вярвам, че е важно не кого обичаш, а как обичаш. Затова ми се иска да ви кажа, че... цветето не е по-малко красиво само защото цъфти по различен начин. Или защото цветът му трае едва час, а не дни наред.

Ета кимна отново и някак успя да преглътне буцата в гърлото си. Точно това имаше нужда да чуе, точно тези думи, отзвук на собствените й мисли.

— Николас дълбоко се тревожи за мнението на околните. Възхищавам се на смелостта на родителите ви — мога само да си представя колко им е било трудно.

— Основното му желание е да ви защитава, това е добре — отбеляза Хасан. — Не виждам нищо лошо в това. Abbi ми е обяснявал какво е да пътешестваш, да видиш как тъканта на живота се разкрива пред теб. Казваше, че това е огромна „възможност“. Речено е, че за всяко нещо си има време, така че трябва да вярвате, че време ще има и за вас.

— Ами ако вече е отминало?

Той се наклони напред с лека усмивка.

— Тогава може би ще намерите начин да си създадете още време. Нали говорим за възможности, скъпа моя. Възможности.

Градът излъчваше някаква спонтанна красота. Беше толкова древен, че човек с лекота си представяше как през него преминава римски воиник или кръстоносец, или османски еничарин с ярки одежди, от онези, които пълнели града с богато украсените си роби и високите шапки. Истински кръстопът на вековете.

Дамаск блестеше бял като перла, а отделните му части се напасваха една към друга като парчета от пъзел. Улиците бяха извити, усукани, тесни, с изключение на „Правата улица“ с неиното така удачно име, която представляваше гръбнака на града. Къщите се надвесваха над калдъръмените улички и образуваха арки, целите в зеленина, под чиято сянка се криеха минувачите. Като че във всеки момент можеха да свърнат от улицата и да потънат в паралелен, таен свят. Светлината се процеждаше между сградите по особен начин, та на Ета й се струваше, че наблюдава всичко през стар прозорец.