Читать «Пасажер» онлайн - страница 185

Александра Бракен

Стомахът на Ета се преобърна.

— Как така?

Нима Роуз се бе изплъзнала на хората на Аирънуд? Освободила се бе, но се бяха разминали?

Николас сложи ръка върху китката й и се обърна към Хасан.

— А Роуз. млада ли беше, или ви се стори по-възрастна, отколкото я помните?

— Млада — отвърна Хасан и в гласа му се прокрадна подозрение. — Твърде млада, за да има дете на вашите години. Доиде с важна задача, но не ми каза каква.

Николас погледна стреснатото и изражение. Очевидно бе дошла не майката, която познаваше, не онази, която я бе отгледала. Поради странния ефект на проходите едва не се бяха сблъскали с младата Роуз, дошла да скрие астролабията.

— Защо не тръгнахте с нея? — полюбопитства Ета.

— Защото не мога. Някои биха казали, че съм... пазител, но освен да се грижа за къщата, не изпълнявам други задължения — отвърна Хасан. — Не откликвам на заповедите на Великия господар. Отказвам да бъда Айрънуд.

— Роуз остави ли нещо тук? — попита Ета и думите и почти се сляха от вълнение.

До този момент не и беше хрумвало, че може да изникне такъв проблем. Възможно ли бе майка и и Бенджамин Линдън да са предупредили Хасан за останалите кланове, да са му казали да се доверява само на Роуз, когато става дума за местоположението на астролабията?

Николас сграбчи Хасан за яката и го разтърси силно.

Прекрасно, точно от насилие имаха нужда.

Хасан облиза устни и очите му пробягаха из стаята. Водата от кърпата се стичаше по скулите му като пот.

— Отговори на дамата — нареди му дрезгаво Николас.

— Заклел съм се с живота си — заяви Хасан и пусна кърпата в легена. — Не мога току-така да ви повярвам. Може да не сте онези, за които се представяте. Има много хора, които искат да ме изиграят — да изиграят онези от нас, които все още са верни на семеиство Линдън и неговите тайни.

— Разбрах, че трябва да доида, понеже майка ми ми разказа една история. Всъщност разказвала ми е много истории, макар не всички да отговарят на истината. Но последната, която ми разказа, бе за жената, която и продала тези обеци на пазара в Дамаск. — Ета свали едната обеца и му я подаде. — Жената се казвала Самара.

Ръката на Хасан трепереше, когато пое обецата от Ета. Тои прокара лекичко пръст по халкичката. Мълчанието сякаш се проточи цял час.

— Самара не и ги е продала. Даде и ги. Това го знам, защото Самара е моя съпруга, моята любов, а и аз самият бях там.

Хасан се приближи до писалището. Бръкна в деколтето на робата си и извади дълга, сребърна верижка, на която висеше тъничък сребърен ключ.

— Можехме просто да го разбием — измърмори Николас, втренчил поглед в чекмеджето, но Хасан пъхна ключа не в предната част на чекмеджето, а някъде под него — в ключалка, която дори не бяха забелязали.

Чекмеджето изщрака силно, резето се завъртя и то се отвори.

Николас се наведе над рамото на Хасан, за да надникне. Хасан го изгледа студено и затършува в чекмеджето. След миг намери каквото търсеше, изправи се и бутна чекмеджето с крак.

— Напомняте ми. — тои протегна към Ета малък, кремав плик за писма.