Читать «Пасажер» онлайн - страница 17

Ще се справиш.

Аплодисментите заглъхнаха. Някои се покашля. Чу се дрънването на нечии телефон. Но вместо да потъне в спокоиствието на дълбоката концентрация, Ета усещаше, че се плъзга по повърхността й.

Просто свири.

Пое си дълбоко дъх и се гмурна в ларгото. Седемстотин чифта очи се втренчиха в нея. Два такта, три такта...

Звукът се промъкна бавно, проникна постепенно в съзнанието и като лъч светлина, които лека-полека затопля стъклото на прозореца. В първия момент концентрацията и удържа на това нашествие, но само няколко секунди. Защото звукът, започнал като шепот, като тихо пращене, което едва се долавяше на фона на музиката, внезапно експлодира във виеща микрофония. В писъци.

Ета се запрепъва през следващите няколко ноти, очите и зашариха паникьосано към кабината на техниците за някакъв знак дали да продължи, или да спре. Публиката мълчеше, вдигнала съсредоточен взор към нея, сякаш не чуваше воя.

Този звук не би могъл да излезе изпод човешки ръце, освен ако тези ръце не бяха решени да съсипят инструмента, които стискаха.

Да спра ли?Или да започна отначало?

Закачи леко грешната струна, обърка следващите три ноти и паниката и се засили. Защо никои не предприемаше нищо? Шумът трещеше в ушите и, нарушаваше концентрацията и. Цялото и тяло сякаш се гърчеше, започна да и се гади и над горната и устна изби пот. Имаше чувството, че някоИ забива нож в черепа й.

Въздухът буквално вибрираше.

Спрете — помисли си тя, съвсем отчаяна. — Накарайте го да спре.

Ще оплескам всичко...

Алис беше права...

Ета осъзна, че е спряла да свири едва когато в дъното на сцената се появи Геил, бледа, ококорена. Притиснала длан в лицето си, Ета се опита да си поеме дъх, да се пребори с усещането, че нещо мачка дробовете и. Не можеше да се насили да се огледа за Алис или за маИка си, които навярно наблюдаваха с ужас тази катастрофа

Унижението я заля с такава сила — първо гърдите, после шията, после лицето, — чак и се доповръща и за пръв път от близо петнадесет години на сцената Ета се обърна и избяга. Преследвана от звука, коИто я бе прогонил

— Какво стана? — ахна ГеИл. — Ета? Добре ли си?

— Микрофония — измърмори Ета толкова тихо, че сама едва се чу.

— Микрофония

Мишел, кураторът, сръчно измъкна цигулката от ръцете и, преди да я е изпуснала.

— Няма микрофония — възрази Геил. — Ще ти донеса вода. ХаИде да намерим къде да седнеш.

Нещо не е наред. Ета се огледа, взря се в лицата на останалите цигулари. Не може да не бяха чули.

Но беше повече от очевидно, че не са чули нищо. Мълчанието им се нарушаваше единствено от воя в ушите и и шума на собственото и препускащо сърце. Гледаха я напълно безизразно.

Не съм луда, не съм луда...

Ета отстъпи крачка назад. Чувстваше се като хваната в капан между съжалението им и плътната стена на ужасния звук, които блъскаше в гърба и на приливи и отливи. В гърлото и се надигна прогаряща жлъч.