Читать «Пасажер» онлайн - страница 16

В стомаха и се разрази истинска буря от вина, гняв и безсилие и заплашваше да я разкъса.

Какво и бе казал навремето Пиърс? Винаги ще поставяш музиката над всичко. Дори над мен. Дори над себе си.

А Ета дори не бе успяла да възрази — та нали съвсем съзнателно бе взела решението да скъса с него. А го обичаше. Обичаше го така, че сърцето и все още се свиваше при спомена. Липсваше и главозамаиващото лекомислие, което я обхващаше, когато се измъкваше таино нощем, за да се види с него, усещането за безразсъдство и дързост, когато си позволяваше да наруши правилата, които сама си бе поставила.

Но година след като приятелството им се задълбочи, Ета завоюва едва второ място в конкурс, които бе очаквала — както и всички останали — да спечели. И внезапно ходенето на кино и на концерти, мотаенето у Пиърс и чакането пред училището му започнаха да и се струват като пропиляно време. Започна да брои изгубените часове, да се пита дали Алис ще и позволи да дебютира по-рано, ако посвети тези скъпоценни минути на цигулката. Потъна още по-дълбоко в света на музиката и се откъсна от Пиърс.

Както рано или късно се случваше с всичко, с изключение на цигулката, тя го бе отхвърлила с очакването, че отношенията им ще си останат такива, каквито бяха в продължение на години — на приятели и ученици на Алис. Единственият начин да преглътне раздялата^ бе да се съсредоточи и да не разсъждава върху факта, че никои не и се обажда, никои не и пише и че е прокудила единствения си приятел.

Само няколко седмици по-късно случайно засече Пиърс в „Сентръл Парк“ — целуваше се с момиче от училището му. Ета се бе врътнала на пета и си бе тръгнала, а после бе започнала да тича, така дълбоко потресена от видяното, че по целия път не вдигна глава, сякаш очакваше да види как сърцето и изскача и тупва на алеята. Но вместо да си позволи да се разплаче, Ета се бе прибрала право у дома и се бе упражнявала на цигулката в продължение на шест часа, без да спре.

А сега дори Алис не вярваше в нея.

Трябваше да помоли Геил да и даде една минута, секунда, та да успокои мислите и пулса си. Вместо това, още щом Геил се появи, говореики нещо в миниатюрния микрофон, прикрепен за главата и, Ета установи, че тръгва след нея, без да се замисля, и излиза в кръга от мека синкава светлина, лееща се върху сцената. Аплодисментите я заляха като вълна.

Не я изпускай, не я изпускай, не я изпускай...

Ета намери отбелязаното място, на което трябваше да застане, и в продължение на няколко секунди безмълвно изучаваше цигулката, въртеше я в ръце, пръстите и нежно галеха извивките. Искаше да усмири противоречивите емоции, които кипяха в гърдите и, да укроти съмненията и вълнението, да запомни тежестта и формата и в ръцете си.

Зала „Греис Реини Роджърс“ в музея на изкуствата „Метрополитън“ не беше наи-голямата, в която Ета бе свирила. Не попадаше дори в челната десетка. Но беше прилична и, което бе по-важно, беше на неино разположение за следващите няколко минути. Седемстотин лица, скрити в сенките и прикривани от блясъка на прожекторите високо над главите им, се обърнаха към нея като синкава приливна вълна, като разпенената от вятъра повърхност на океана.