Читать «Пасажер» онлайн - страница 15

— Миличка, това не е вярно.

Алис отново протегна ръка към нея, но Ета не я пое, не искаше дори да я погледне, камо ли да я изслуша.

— Ета, Хенриета — опита Алис, но Ета не желаеше да слуша, не я интересуваше какво имат да й кажат.

— Ще свиря — обяви тя. — И тази вечер, и на дебюта. Не ми пука какво мислиш, не ме интересува дали вярваш в мен. Аз вярвам в себе си и нищо на тоя свят няма да ми попречи да свиря.

Алис извика след нея, но Ета се врътна на ток и с гневна стъпка излезе в коридора, вдигнала високо глава, изправила рамене. По-късно щеше да се замисли колко ли е наранила жената, която я бе отгледала, но точно в този момент искаше да усети топлината на прожекторите. Да освободи огъня, които бушуваше в гърдите и. Да раздвижи мускули, да размаха лъка, да вдигне цигулката и да свири, докато не се превърне в пепел и жарава, пък ако ще светът да рухне.

Всеки път, точно преди да долепи лъка до струните, Ета неизменно се изпълваше с усещането за кристална яснота. Живееше за този миг, за онази секунда, в която всичко се избистряше, всичко си идваше на мястото и целият свят с всичките му проблеми оставаше на заден план. Усещаше единствено тежестта на цигулката върху рамото си. Топлината на лампите, наслагани по периферията на сцената, които я заслепяваха за всичко друго.

Днес нямаше да има такъв момент.

Притеснена и паникьосана, Геил я пресрещна в коридора и я завлече зад кулисите — гостите започваха да пълнят залата.

— Нали каза, че ще имам време да репетирам! — прошепна Ета, като едва не се спъна по стълбите.

— Да, но това беше преди двадесет минути — процеди Геил през стиснати зъби. — Ще трябва се справиш без репетиция. Можеш да разгрееш в зелената стая.

Паниката се настани ниско в корема и, но Ета кимна. Щеше да се държи като истински професионалист. Да приема промените и засечките с усмивка на уста. Какво значение имаше, че никога не бе свирила на тази сцена? Та нали бе свирила ларгото стотици пъти. Нямаше нужда Алис да стои до нея, да и дава знаци. Щеше да и докаже, че може да се справи и сама.

— Ще се справя.

Мишел, кураторът, които отговаряше за цигулката „Антонио“, ги чакаше в зелената стая. Ета усети как несъзнателно затаи дъх, когато тои внимателно извади цигулката от кутията и нежно я постави в ръцете и. Предпазливо, сякаш подхващаше новородено бебе, Ета сви пръсти и обгърна нежната, грациозна шиика и с радост пое тежестта на цигулката, отговорността да я закриля.

Като се стараеше да не среща погледа на София, тъмнокосото момиче, което я наблюдаваше от ъгъла, Ета долепи лъка до струните. Звукът бе точно толкова плътен и златист, колкото и дървото, от което бе направена цигулката. Ета неволно се засмя и тревогата и избледня под тръпката на възбудата. Собствената и цигулка бе красавица, но тази тук бе абсолютна царица. Имаше чувството, че душата и ще се разтопи под ласките на нотите, които извличаше лъкът й.

Не е готова. Не е преминала нужната подготовка и няма никаква гаранция, че нещата ще тръгнат по план...

Ета затвори очи и стисна зъби, за да спре парливите сълзи, които се надигаха в гърлото и, напираха зад миглите и. Как бе могла да се развика така на Алис? Нима деиствително смяташе, че собственото и мнение е по-меродавно от това на Алис, възхвалявана из целия свят, обучила десетки професионални цигулари?