Читать «Пасажер» онлайн - страница 13

Ета погледна телефона си. До концерта оставаше половин час.

Нямаше съобщения. Нито пропуснати обаждания.

Което не я изненадваше.

Това, което я изненадваше, бе, че и Алис още я нямаше.

Тя се изправи, остави чантата на стола и излезе, за да провери какво става с Алис. Сторило и се бе, че учителката и изглежда объркана или поне силно изненадана.

Напълно бе възможно да се бави, понеже някои я е улисал в дълъг разговор, или пък не успява да се свърже с човека, на когото искаше да се обади. Но Ета не можеше да се отърси от леката паника, която я бе обзела, да успокои неприятната тръпка, която пролази по гръбнака й.

Залата беше празна, с изключение на разпоредителите, които изслушваха последните наставления от координаторката. Ета забърза доколкото можеше с високите си токчета по пътеката между столовете. Цигуларят на сцената свиреше последните си ноти. Скоро щеше да дойде нейният ред.

Но Алис не беше в коридора с притиснат към ухото телефон. Роуз също я нямаше. Нямаше ги и във фоаието на музея, а когато надникна навън, видя само гълъби, локви и туристи. Така че оставаше един-единствен вариант.

Ета свърна обратно към стълбите, които водеха към залата за европеиско изкуство, и неволно се блъсна в някого, така че и двамата залитнаха.

— О, съжалявам! — изохка тя, когато мъжът й подаде ръка.

— За къде сте се разбързали? Да не сте... — мъжът се втренчи изненадано в нея през очила със сребърни рамки, почти зяпнал от учудване. Беше по-възрастен, може би на средна възраст, ако се съдеше по сребърните нишки в иначе черната му коса. Ета го погледна и мигом и стана ясно, че е някои от меценатите на музея. Всичко в този мъж бе спретнато и елегантно: смокингът му бе изряден, а в ревера му бе втъкната тъмночервена роза.

— Маи не гледам къде вървя — отвърна тя. — Съжалявам, много съжалявам...

Мъжът продължаваше да я гледа безмълвно.

— Както и да е — заекна Ета и заотстъпва назад, готова да припне нататък. — Надявам се да не съм ви ударила, много съжалявам, наистина.

— Чакайте! — викна мъжът след нея. — Как се казвате?

Ета се затича нагоре по стълбите с шумно потракващи по мрамора токчета. Мина през галерията, покраи експонатите, помаха на пазачите и кураторите и стигна до асансьора, които щеше да я отведе до крилото, посветено на консервация. Може би на Роуз и се бе наложило да мине през офиса или пък се бе качила горе с Алис, за да могат да поговорят насаме.

Крилото бе пусто, с изключение на пазача Джордж, които и кимна, когато го подмина и продължи по коридора.

— Майка ви е в кабинета си — осведоми я тои. — Качи се преди няколко минути с една дама.

— Благодаря — смотолеви набързо Ета и побърза да го заобиколи.

— Нямахте ли концерт довечера? — подвикна Джордж. — Стискам ви палци!

Концерт, репетиция, загрявка...

— От години не чуваш какво ти казвам!

Гласът на Алис бе почти неузнаваем в гнева си — толкова необичаино бе за учителката и да повиши тон. Макар и заглушени от затворената врата, гневните и думи се изливаха в коридора и стигнаха до ушите на Ета.