Читать «Падналият ангел» онлайн - страница 172

- Ти наистина го обичаш, нали?

- От все сърце - отвърна той. - Обичам цвета на варовика и на небето. Обичам миризмата на бор и евкалипт. Обичам, когато застудее през нощта. Обичам дори харе-дим, които ми крещят, когато карам колата си на шабат.

- Но обичаш ли го достатъчно, за да останеш тук?

- Негово Светейшество мисли, че нямам избор.

- За какво говориш?

Габриел й разказа за разговора си с папата на парапета на ватиканските стени, когато лидерът на милиард католици призна, че е имал видения за Апокалипсиса.

- Смята, че се скитаме твърде дълго - каза той. - Мисли, че страната се нуждае от мен.

- На папата не му се налага да чака в хотелските стаи и да се чуди дали ще оживееш след някоя операция.

- Но той е безпогрешен.

- Не и по въпросите на сърцето. - Киара погледна за момент към Габриел. - Знаеш ли какво ще стане, ако заживеем тук? Всеки път, когато се прибираме, Ари ще седи в дневната ни.    ,

- Нямам нищо против, стига да не пуши.

- Сериозно ли говориш?

- Той ми е като баща, Киара. Трябва да се грижа за него.

- А когато Узи те помоли да свършиш нещо за Службата?

- Сигурно ще трябва да науча онези думички.

- Кои думички?

- Да си намери някой друг.

- И какво ще работиш?

- Ще си намеря работа.

- Тук изпитвам клаустрофобия.

- На мен го кажи.

- Трябва да пътуваме, Габриел.

- Ще те заведа, където поискаш.

- Винаги съм искала да прекарам една есен в Прованс.

- Знам точното село.

- Бил ли си в Шотландия?

- Не съм.

- Ще ме заведеш ли поне веднъж на ски?

- Навсякъде, освен в Сен Мориц и Гщаад.

- Липсва ми Венеция.

- И на мен.

- Може би Франческо Тиеполо ще ти даде някаква работа.

- Той ми плаща трохи.

- Обожавам трохите. - Тя отпусна глава на рамото му. Косата й ухаеше на ванилия. - Мислиш ли, че ще се задържи? - попита го.

- Спокойствието?

Тя кимна.

- За известно време - отговори Габриел, - ако имаме късмет.

- Колко време ще бъдеш в Рим?

- Зависи изцяло от Карло.

- Само не приближавай до него без пистолет в джоба.

- Всъщност - подметна той - планирах да накарам Карло да дойде при мен.

Киара потрепери.

- Трябва да вървим - подкани я Габриел. - Ще премръзнеш до смърт.

- Не — възрази тя, - и аз го обожавам.

- Нощния студ?

- И миризмата на бор и евкалипт - допълни тя. - Мирише на... - Гласът й пресекна.

- На какво, Киара?

- На дом - отвърна тя. - Толкова ми е добре най-после да съм у дома.

49. 

ПИАЦА ДИ САНТ'ИГНАЦИО, РИМ

Когато след два дни Габриел се озова на Пиаца ди Сант’Игнацио, слънцето грееше ярко от безоблачното римско небе, а масите на „Ле Каве“ стояха чинно върху паветата. На една от тях, засенчена с чадър, седеше генерал Ферари от Артистичния отдел. До лакътя му се виждаше сутрешният брой на „Кориере дела Сера“ и той го подаде на Габриел. Уводната статия разказваше за Париж и за неочакваното откриване на две откраднати художествени творби. Сезан бе основната атракция; гръцката ваза, прекрасна хидрия от майстор Амикос - нещо второстепенно.

- Бях прав за едно - започна генералът. - Със сигурност мислиш като престъпник.

- Нямам нищо общо с това.

- А дясната ми ръка е цяла и невредима. - Генералът огледа за момент Габриел със здравото си око, преди да попита дали е откраднал лично картината и вазата.