Читать «Падналият ангел» онлайн

Николо Морети, уредникът в базиликата „Св. Петър“, направи откритието, с което започна всичко. Беше 6,24 сутринта, но поради напълно невинна грешка в преписването, в първото си официално изявление Ватиканът съобщи за 6,42. Това бе само една от многобройните грешки, големи и малки, които щяха да наведат мнозина на заключението, че Светият престол крие нещо, както бе в действителност. Римокатолическата църква, каза един виден дисидент, е само на един скандал разстояние от забвението. Последното нещо, от което се нуждаеше сега Негово Светейшество, бе труп в свещеното сърце на християнския свят.

Скандалът бе и последното нещо, което Николо Морети очакваше да открие онази сутрин, когато пристигна във Ватикана един час по-рано от обичайното. Облечен в тъмен панталон и сиво палто до коленете, той бе едва забележим, докато бързаше през полутъмния площад към стълбите на базиликата. Поглеждайки надясно, той видя, че прозорците на третия етаж на Апостолическия дворец са осветени от запалените лампи. Негово Светейшество папа Павел VII вече бе буден. Морети се учуди дали Светият отец изобщо е спал. Ватиканът кипеше от слухове, че той страдал от болезнени пристъпи на безсъние, че през повечето нощи пишел в личния си кабинет или се разхождал сам из градините. Уредникът бе виждал това и преди. Накрая всички те губеха съня си.

Морети чу гласове зад себе си, обърна се и видя как от мрака изникват двама епископи от Курията. Те разговаряха оживено и не му обърнаха внимание, докато бързаха към Бронзовите врати, а после отново потънаха в сенките. Децата в Рим ги наричаха багароци - черни бръмбари. Морети бе свикнал с думата още от детинство и никой, освен папа Пий XII, не го беше мъмрил за нея. Оттогава не я казваше. Когато човек е наказан от самия наместник на Христа, помисли си Морети, той рядко повтаря грешката си.

Той изкачи стълбите на базиликата и влезе бързо през портала. Пет врати водеха до нефа. Всички те бяха затворени, освен една далеч вляво, Вратата на смъртта. На прага стоеше отец Хакобо, мършав мексикански духовник с посивяла щръкнала коса. Той отстъпи встрани, за да направи път на Морети, после затвори вратата и пусна тежкото резе.

- Ще се върна в седем да пусна твоите хора - съобщи му свещеникът. - Внимавай там горе, Николо. Вече не си млад.

Свещеникът се оттегли, а Морети потопи пръсти в светената вода и се прекръсти, преди да тръгне към центъра на широкия неф. Там, където другите спираха да погледнат с благоговение, Морети пристъпваше с увереността на човек, влизащ в собствения си дом. Като шеф на сампиетрини, официалните уредници на базиликата, той идваше в „Св. Петър“ шест сутрини седмично през последните двайсет и седем години. Именно благодарение на Морети и на хората му базиликата блестеше с небесна светлина, докато другите големи църкви в Европа изглеждаха винаги забулени в мрак. Морети се смяташе не само за слуга на папството, но и за партньор в начинанието. На папите бе поверена грижата за един милиард римока-толически души, но Николо Морети отговаряше за могъщата базилика, символизираща земната им власт. Той познаваше всеки квадратен сантиметър от сградата, от върха на Микеланджеловия купол до дълбините на криптата - всичките четиридесет и четири олтара, двайсет и седем параклиса, осемстотин колони, четиристотин ста-туй и триста прозореца. Знаеше къде има пукнатини и къде има теч. Знаеше кога сградата се чувства добре и кога я боли. Базиликата, когато говореше, нашепваше в ухото на Николо Морети.