Читать «Падналият ангел» онлайн - страница 11

♦ ♦ ♦

Стълбите, водещи от блясъка на Сикстинската капела към най-великолепната църква в християнския свят, несъмнено са грозни. Сиво-зеленият тунел със зацапани циментови стени изведе Габриел и Донати в базиликата, недалеч от параклиса „Пиета“. В центъра на нефа, върху ясно различимата форма на човешко тяло, бе разпънат жълт брезент. Над него стояха двама мъже. Габриел ги познаваше и двамата. Единият беше полковник Алоис Мецлер, комендантът на Папската швейцарска гвардия. Другият беше Лоренцо Витале, шеф на Корпо дела Джен-дармерия, 130 членната ватиканска полиция. В предишния си живот Витале бе разследвал случаи с правителствена корупция за мощната италианска Гуардия ди Финанца. Мецлер беше пенсионер от швейцарската армия. Предшественикът му, Карл Брюнер, бе убит в терористичната атака на Ал Кайда срещу Ватикана.

Двамата вдигнаха поглед едновременно и видяха как Габриел прекосява нефа до втория най-властен човек в Римокатолическата църква. Мецлер определено беше недоволен. Той протегна ръка към Габриел със студената прецизност на швейцарски часовник и кимна веднъж в официален поздрав. На ръст и по фигура той приличаше на Донати, но бе благословен от Всемогъщия с изпъкнало, мършаво лице на хрътка. Беше облечен в тъмносив костюм, бяла риза и сребриста банкерска вратовръзка. Оредяващата му коса бе остригана като стърнище; малки очила без рамки очертаваха чифт критични сини очи. Мецлер имаше приятели в швейцарските служби за сигурност и знаеше за миналите подвизи на Габриел на родната си територия. Присъствието му в базиликата беше интригуващо. Строго погледнато, труповете във Ватикана попадаха под юрисдикцията на жандармерията, а не на швейцарската гвардия - освен, разбира се, ако не засягаха сигурността на папата. Ако случаят беше такъв, Мецлер разполагаше със свободата да си навира носа навсякъде, където поиска. Почти навсякъде, помисли си Габриел, защото зад стените имаше места, където дори на командира на дворцовата гвардия му бе забранено да влиза.

Донати се спогледа с Витале, после нареди на полицейския шеф да махне брезента. Тялото очевидно бе паднало от голяма височина. Останките представляваха безформена маса от изпочупени кости и смазани органи, обвити от разкъсана кожа. Забележителното бе, че привлекателното лице бе останало непокътнато. Също и идентификационната карта на шията. На нея пишеше, че принадлежи на служителка от Ватиканските музеи. Габриел не си направи труда да прочете името. Мъртвата жена беше Клаудия Андреати, куратор в отдела за антики.

Габриел се наведе до тялото с лекотата на човек, свикнал с присъствието на мъртъвци, и го огледа, сякаш то бе картина, нуждаеща се от реставрация. Беше облечена като всички мирянки във Ватикана - професионално, но благочестиво: тъмен панталон, сива жилетка и бяла блуза. Вълненото й палто беше разкопчано и проснато на пода като разгъната пелерина. Дясната ръка бе увита около корема. Лявата бе протегната в права линия от рамото, а китката бе леко сгъната. Габриел повдигна внимателно от лицето няколко кичура от дългата до раменете коса, разкривайки очи, които си оставаха отворени и сякаш бдителни. Последния път, когато ги видя, те го оглеждаха на едни стълби в музея. Срещата стана няколко минути преди девет часа предишната вечер. Габриел тъкмо излизаше след дълъг сеанс пред Караваджо; Клаудия притискаше към гърдите си куп папки и се връщаше към офиса си. Макар да изглеждаше малко притеснена, тя едва ли приличаше на жена, готова да се самоубие в „Св. Петър“. Всъщност, помисли си Габриел, тя дори флиртуваше леко с него.