Читать «Отпор» онлайн - страница 150

— Правят хубави супи и салати — сви рамене той и седна на облегалката.

Деймън сбърчи чело.

— Както и да е — рече Ди. — Стори ми се, че нашата сервитьорка го заглежда. Непрестанно. Сякаш ме нямаше там.

Не можех да си представя как е възможно някой да не забележи Ди.

— И така, аз се заех с нещо съвсем нормално — обясни тя.

— Нормално? — Арчър се изсмя гръмко. — Фантазираше си как ще прегази с колата горкото момиче. И то в най-ужасни подробности.

Ди сви рамене.

— Както казах, не бива да надничаш в хорските глави, а после да се оплакваш какво си видял там.

— Не съм се оплаквал — той се наведе и докосна с устни извивката на ухото й. — Ако не ме лъже паметта, ти казах, че намирам това за очарователно и…

— Достатъчно — изкрещя Деймън. — Не искам дори да си помисля за това.

Ди изгледа намръщено брат си.

— Я стига? Да не си въобразяваш, че ние не правим див…

— Мълчи — предупреди я той и размаха ръка. — И бездруго не го харесвам, тъй че не ме карай да взема мерки.

— Ама аз те харесвам — отвърна Арчър.

Деймън го стрелна с поглед, който би накарал мнозина да се скрият в миша дупка.

— Съжалявам, че предложих Ди да има стая тук. Нямаше да го направя, ако знаех, че и ти ще дойдеш.

— Където съм аз — обади се Ди, — там е и той. Ние сме като две в едно. Приеми го най-сетне.

Ди ме погледна. Очите й толкова приличаха на тези на брат й. Усмихнах й се сърдечно. Мислех и за друго. Какво ли щеше да стане, ако Ди не бе скъсала с луксианците? Дали щеше да загине в битката или щеше да оцелее и да напусне планетата?

Едва ли някога щях да преживея загубата на Ди, особено след смъртта на майка ми. Ами Деймън? Не исках да си представя как би понесъл загубата на сестра си. Това щеше да го сломи, както стана, когато Ди се опълчи срещу нас.

Тя хвърли поглед към малката розова торбичка и прибра косата си назад.

— Какво има тук?

— О! — Грабнах торбичката. — Нещо, което си поръчах.

Арчър погледна Деймън, но той сви рамене.

— Не знам какво е. Не ми е казала.

Развълнувана от откритието си, извадих едно бебешко гащеризонче.

— Какво ще кажете?

Деймън повдигна вежди, щом прочете посланието, изписано с едър шрифт:

— Момчетата Са По-Добри В Книгите…

Разсмях се.

— Мисля, че Доусън и Бет ще го оценят.

Арчър изглеждаше объркан.

— Нищо не разбирам.

— Не се изненадвам — сухо рече Ди. — Прекрасно е.

— И аз така мисля. — Сгънах гащеризончето и го мушнах в торбичката. — От малка ще я науча да харесва момчетата от книгите.

— Нея. — Арчър поклати глава и въздъхна. — Кога ли най-сетне ще свикна.

— Трябва, защото не ми се вярва скоро да се промени — подхвърли Деймън.

— Ти откъде знаеш? — сви рамене Арчър. — Тя е едно от първите момиченца основи в историята. Кой знае на какво ще е способно това дете.

— Едва ли полът ще се промени. — Ди сбърчи носле. — Поне се надявам да е така, защото иначе би било странно.

Доусън и Бет наистина ни изненадаха. Роди им се момиченце. Казах си, боже мой, Неси, а после се смях с глас.